четвъртък, 20 април 2017 г.

ОТНОСНО ЕФИКАСНОСТТА И БЕЗОПАСНОСТТА НА ВАКСИНИТЕ ПРОТИВ ТЕТАНУС



ОТНОСНО ЕФИКАСНОСТТА И БЕЗОПАСНОСТТА НА ВАКСИНИТЕ ПРОТИВ ТЕТАНУС



Основната съставка на ваксините против тетанус представлява токсоид – денатуриран с формалдехид тетаничен токсин, адсорбиран върху алуминиев хидроксид. Ваксината, прилагана според имунизационния календар като компонент в поливалентните препарати или като моноваксина, е антитоксична и цели минимизиране на интоксикацията с токсина на бактерия Clostridium tetani чрез стимулиране на имунната система да изгради антитела срещу токсоида.  Предполага се, че те ще неутрализират тетанус токсина и така ще минимизират ефектите от интоксикацията. За да направим информиран избор относно тази ваксина, е редно да обърнем внимание на научните факти, някои от които съвсем не се вписват в представата за ефикасна и безопасна ваксина.

Дали е ефикасна?

Имунитетът срещу тетанус, развит в резултат на ваксината, се определя серологично, т.е. по нивата на анти-токсоид антителата в серума, получени след  ваксинацията. Няма публикувани научни данни за експериментална проверка на ефикасността на ваксината при хора по отношение защита от заболяване. Такъв научен експеримент би означавал да се инфектират умишлено с клостридиум тетани ваксинирани и неваксинирани (за контрола) хора, за да се види дали ваксината предпазва от заболяване и до каква степен (такива експерименти не могат да се провеждат по етични съображения). Следователно, всички изводи за ефикасността на ваксината са на основата на предположения, че дадени титри на анти-токсоид антитела, считани за „защитни”, биха осигурили имунитет срещу токсина на бактерията.
Основателни ли са такива предположения? Преглед на научната литература, показва че съществуват ред примери на развитие на тетанус с тежки симптоми при ваксинирани пациенти с високи анти-токсоидни антитела [1], дори тежко проявен генерализиран тетанус при титри на антителата повече от 100 пъти над нивата, считани за „защитни” [2]. Съществуват примери за генерализиран тетанус въпреки адекватната имунизация и наличие на „защитни” титри антитела [3-6] и дори научно документиран смъртен случай от тетанус при титри на антителата 16 пъти над „защитните” нива [7].

Дали е безопасна?

Всички токсоидни ваксини са адювантни (съдържат алуминиев хидроксид/фосфат), тъй като токсоидът сам по себе си не е достатъчно имуногенен, за да предизвика покачване на титрите на антителата. Съществуват научно документирани свидетелства за това, че ваксинните адюванти са имунотоксични [8] и могат да предизвикат локална [9] и системно проявена имунотоксичност [10], могат да се акумулират в организма в продължение на години [11], да достигнат различни части на тялото – лимфни възли, далак, мозък [12], както и да доведат до неврологични смущения [13,14].
Всички адювантни ваксини могат да предизвикат подувания, зачервяване и болка (признаци на възпалителна реакция) на мястото на инжектиране [15], грануломи [16,17], поляризация на имунния отговор към тип Тн2 в комбинация с еозинофилия и покачване нивата на имуноглобулини IgE [18], което може да се свърже с провокиране или утежнение на алергични състояния [19] и астма [20].
Освен възможните остри реакции (локални възпалителни реакции на мястото на въвеждане, системни реакции като фебрилитет и дори анафилаксия) при ваксинация с токсоид-съдържащи ваксини, също има научно документирани случаи на хроничен миофасциит [21], синдром на Brown-Séquard [22], остър миелит [23], радикуломиелит [24], неврит на зрителния нерв [25], както и цяла плеяда автоимунни заболявания, развили се след ваксинация против тетанус, в това число случаи на дерматомиозит, диабет тип 1 и антифосфолипиден синдром [26]. Съществуват научни доклади,  описващи структурна аналогия между молекулите на токсоида и нормалeн гликопротеин от кръвната плазма, което се свързва с кръстосаната реактивност на анти-токсоидните антитела и възможността за развитие на антифосфолипиден синдром при хиперимунизация срещу тетанус [27].

Има ли смисъл ваксинацията на бременни жени срещу неонатален тетанус?

Неонаталният тетанус се среща в тропическите страни и държави с развиваща се икономика, но крайно рядко в развитите страни. Тази форма на тетанус е резултат от нехигиенични акушерски практики при прерязването на пъпната връв с нестерилизирани инструменти, потенциално замърсени със спори на Clostridium tetani. Придържането към подходящи хигиенични акушерски практики премахва риска от неонатален тетанус, но това не е обичайната практика в някои развиващи се страни. Раждане при необходимите хигиенични условия е високоефективна практика за превенция на неонатален тетанус и прави ненужна ваксинацията против тетанус по време на бременност при жени, които ще раждат в добри условия, освен това ваксинациите имат възможни нежелани реакции, което е още по-рисково при бременни жени.
При раждане в нехигиенична среда, основно в тропическите и развиващите се страни, се препоръчва ваксинация на бременните против тетанус с идеята за намаляване на риска от неонатален тетанус. Въпреки масовите имунизации в тези страни, през 1989 г. в Танзания около 40% от случаите на неонатален тетанус са наблюдавани при новородени от ваксинирани по време на бременността майки [28]. Тези данни посочват важността на хигиеничните родилни практики, независимо от  ваксинационния статус на родилките.
Докладвани са седем случая на неонатален тетанус при танзанийски бебета, при които чрез ELISA метод са измерени нивата на серумните анти-токсоидни антитела, за които е установено, че са 4-13 пъти по-високи от предполагаемия защитен минимум [28]. Всички (без една) майки са ваксинирани против тетанус по време на бременността. При две други заболели новородени, чиито майки са получили многократни бустерни дози токсоид по време на бременността, концентрациите на анти-токсоидните им антитела са 100 и 400 пъти над приетото за защитно ниво [28].
В друг доклад се съобщава за 6 случая на неонатален тетанус в нигерийски бебета, въпреки ваксинацията на майките.  При новородените са установени анти-токсоидни антитела над защитните нива, което обаче не е предотвратило развитието на заболяване [29]. Още един доклад от Нигерия съобщава за други 17 случая на неонатален тетанус при адекватно ваксинирани по време на бременността майки, което не е предотвратило болестта [30].

От обществено значение ли са ваксинациите против тетанус?

Тетанус е инфекциозно (може да се развие вследствие на инфекция с клостридиума или негови спори по кръвен път), но не е контагиозно заболяване (не се предава от човек на човек). Следователно, дори теоретично ваксината да има някаква  ефикасност, тя няма отношение към осигураване на „колективен имунитет”, нито има възможност да доведе до елиминиране на естествените резервоари на бацила клостридиум тетани.



Автор: Георги Г.
Цитирана литература:
[1] Neurology. 1992 Apr;42(4):761-4.
[2] J Fam Pract. 1997 Mar;44(3):299-303.
[3] Am J Med Sci. 2010 Feb;339(2):200.
[4] JAMA. 1986 Mar 7;255(9):1171-3.
[5] South Med J. 2007 Jan;100(1):83.
[6] JAMA. 1978 Aug 25;240(8):769-70.
[7] J Emerg Med. 2000 Feb;18(2):189-93.
[8] Toxicol Lett. 2011 Jun 10;203(2):97-105.
[9] Int Immunopharmacol. 2013 Nov;17(3):526-36.
[10] Int Immunopharmacol. 2014 May;20(1):170-80.
[11] Front Neurol. 2015; 6: 4.
[12] Morphologie. 2016 Jun;100(329):85-94.
[13] Lupus. 2012 Feb;21(2):223-30.
[14] Immunol Res. 2016 Jul 16, DOI:10.1007/s12026-016- 8826-6.
[15] Allergy. 1997 Jun;52(6):676-7.
[16] J Exp Med 1955;102:73–85.
[17] Arch Dermatol 1984;120:1318–22.
[18] Adv Drug Deliv Rev 1998;32:155–172.
[19] J Manipulative Physiol Ther. 2000 Feb;23(2):81-90.
[20] J Allergy Clin Immunol. 2008 Mar;121(3):626-31.
[21] Brain. 2001 Sep;124(Pt 9):1821-31.
[22] Trop Doct. 1994 Apr;24(2):74.
[23] Lancet. 1992 May 2;339(8801):1111-2.
[24] Ital J Neurol Sci. 1994 May;15(4):191-3.
[25] Lancet. 1992 Jan 18;339(8786):178-9.
[26] Immunol Res. 2016 Jul 19, DOI: 10.1007/s12026-016- 8822-x.
[27] Lupus. 2012 Feb;21(2):195-202.
[28] Maselle, S.Y., Matre, R., Mbise, R. & Hofstad, T. Neonatal tetanus despite protective serum antitoxin concentration. FEMS Microbiol Immunol 3, 171-175 (1991).
[29] de Moraes-Pinto MI, Oruamabo RS, Igbagiri FP, Chan MC, Prado SM, Vancetto MD, Johnson PM, Hart CA, Neonatal tetanus despite immunization and protective antitoxin antibody. J Infect Dis. 1995 Apr;171(4):1076-7.
[30] Owa J, Makinde O. Neonatal tetanus in babies of women immunized with tetanus toxoid during pregnancy. Trop Doct October 1990 vol. 20 no. 4 156-157.


КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ТЕТАНИЧНИЯТ ТОКСИН И ЗАЩО ВАКСИНАТА НЕ ГАРАНТИРА ИМУНИТЕТ


Тетанотоксинът, наречен още тетаноспазмин, се произвежда от различни бактериални щамове на Clostridium Tetani, които нормално обитават червата на различни тревопасни животни, основно коне, при това без да причиняват тетанус при тези животни. Тези бактерии изискват анаеробни (без кислород) условия, за да бъдат активни, като в присъствието на кислород се превръщат в неактивни спори, които не произвеждат токсин. Неактивните спори на C. tetani се намират често в почвата. Заболяване от тетанус може да се развие в резултат от замърсени с C. tetani рани, но не и при перорално приемане на тетанусови спори.

При инфектиране на раната с бактерия Clostridium tetani или активиране на спорите му,  се отделя тетанотоксин, който прониква в околните тъкани и може да попадне в кръвообращението. При достигане на нервните окончания, токсинът се свързва с невроните и се транспортира по аксоните им до централната нервна система, където намалява отделянето на невротрансмитера гама-аминобутанова киселина (GABA; инхибитор на моторните неврони) [1]. Това инхибиране води до проявените в различна степен клинични симптоми на тетанус: мускулни спазми и силни конвулсии, често водещи до фрактури и смърт в резултат на проблеми с дишането.
Тетанус в България се среща изключително рядко въпреки ниския ваксинален процент във възрастта над 25 години. Според официалните данни за последните 16 години заболелите са между 0 и 4 случая годишно, като някои от тях са вероятни, но не и лабораторно потвърдени.
Лечебните ефекти на анти-серумната терапия, както и превантивната ваксинация против тетанус, се основават на анти-токсоидните антитела, означавани като антитоксин. Счита се, че молекулите антитоксин се свързват с молекулите на тетаничния токсин и го инактивират. За да проявят своя превантивен ефект, молекулите антитоксин трябва да бъдат в близък физичен контакт с молекулите на токсина и да взаимодействат с него по такъв начин, че да предотвратят свързването на токсина с нервните окончания.
Първите изследвания на свойствата на новооткрития преди около век антитоксин са направени при малки животни, като морски свинчета. При тези опити тетанотоксинът е пре-инкубиран в епруветка със серум, съдържащ антитоксин, преди да бъде инжектиран в друго (без антитоксин в серума) животно. При такава пре-инкубация токсинът губи свойството си да предизвиква симптоми на тетанус, т.е. токсинът е бил неутрализиран.
Учените още в началото на 20-ти век са наблюдавали от своите експерименти странни на пръв поглед резултати. Експериментални животни, чиито серум е съдържал достатъчно антитоксин (антитела срещу тетанотоксина) за неутрализиране на дадено количество тетанотоксин в епруветка, развиват симптоми на тетанус ако бъдат инжектирани със същото количество тетаничен токсин. Освен това, начинът на инжектиране на токсина влияе на възможностите на серумните антитела да защитят експерименталното животно от развитие на тетанус. Присъствието на антитоксин (антитела) в серума на животните осигурява известна защита срещу ефекта на тетанотоксина само при директното му инжектиране в кръвта (интравенозно). В случаите, когато същото количество тетаничен токсин се инжектира в кожата, резултатът е смърт на животното, въпреки високото ниво на антитоксин (антитела) в серума [2]. Освен това, тези изследвания демонстрират развитие на имунитет при морски свинчета, чиято храна съдържа спори на клостридиум. Животните, които са били изложени на перорален прием на спори не развиват симптоми на тетанус при инжектиране на спори, докато контролните животни се разболяват. Наблюдаваният имунитет е щам-специфичен, но когато животните са хранени със спори на различни щамове е установено, че развиват имунитет към всички тях. Изненадващо, тези автори са установили, че защитата от тетанус в резултат на храненето на животните със спори, не корелира с нивата на антитоксин в серума на животните. Установено е, че защитата от тетанус корелира с присъствието на друг тип антитяло, аглутинин (наречено така, поради способността си да се свързва със спори на клостридиума), което се е оказало щам-специфично. Механизмите, чрез които тези щам-специфични аглутинини са свързвани със защитата от тетанус при тези животни, са останали неизучени.
Трябвало е да изминат 80 години, за да може съвременната наука да даде обяснение на част от тези резултати. Известно е, тетаничният токсин е невротоксин, синтезиран от бактерия C. tetani, който при попадане в кожата или мускула се свързва бързо и необратимо с нервните окончания чрез своя С-терминален край на молекулата и се придвижва по аксоните на невроните, достигайки централната нервна система. Там, този токсин намалява отделянето на γ-аминобутанова киселина (GABA; невротрансмитер, който инхибира моторните неврони) и води до поява на спазми [3]. Установените в началото на века ефекти се обясняват с това, че серумните антитела могат да неутрализират ефективно токсина само при интравенозното му инжектиране, докато вътрекожно и интрамускулно инжектираният токсин се свързва бързо и необратимо с нервните окончания преди да бъде неутрализиран от антителата.
Научни доказателства за това са получени при флуоресцентното маркиране и проследяване на инжектирания тетанотоксин при попадането му в невроните. Чрез използване на тази техника, учените са изследвали ефекта на серумните антитела, получени при ваксиниране на мишки с тетаничен токсоид (същата ваксина, която се използва при хора), върху попадането на тетанотоксиновия С-фрагмент (TTC; това е тази част от молекулата на токсина, отговорна за свързването и транспортирането му в невроните) в мозъка след интрамускулна инжекция. Резултатът: ваксинираните и неваксинираните животни показват еднакво проникване на ТТС в мозъка. Авторите стигат до заключението, че „проникването на TTC чрез нервните окончания от интрамускулно депо е бърз процес и не се предотвратява от предварителна ваксинация”, въпреки наличието на анти-ТТС антитела (които могат да се свързват с ТТС фрагмента) в серума на ваксинираните животни [4]. В допълнение, съществуват научни експериментални доказателства, че свързването на молекулите на самия тетанотоксин (а не само на ТТС фрагмента) с нервните окончания не се предотвратява от анти-токсоидни антитела в серума на експериментални животни [5].
Като илюстрация на факта, че високите титри на анти-токсоидни антитела в серума не гарантират превенция на тетанус, могат да бъдат приведени редица примери, сред които особено внимание заслужава един любопитен случай на хиперимунизиран срещу тетанус в качеството му на доброволец като донор за получаване на антитоксичен серум [6]. При постъпването му в болница за лечение на тетанус е установено, че антитоксиновият титър в серума му е 2500 пъти по-висок от считаното за защитно ниво. Този случай ясно демонстрира, че дори при такова високо ниво на антитоксиновия титър, наличните в серума антитела не са неутрализирали токсина и не са предотвратили достигането му до нервните окончания и съответно клиничните симптоми на тетанус.
Въпреки всички тези факти, някои „праволинейни“ експерти продължават да ни убеждават, че ваксината „предотвратявала тетанус“. Как да приемем такова твърдение за вярно, след като научните факти не го подкрепят?



Цитирана литература:
[1] Hassel B. Tetanus: Pathophysiology, Treatment, and the Possibility of Using Botulinum Toxin against Tetanus-Induced Rigidity and Spasms. Toxins (Basel). 2013 Jan; 5(1): 73–83.
[2] Tenbroeck, C. & Bauer, J.H. The immunity produced by the growth of tetanus bacilli in the digestive tract. J Exp Med 43, 361-377 (1926).
[3] Lalli G, Gschmeissner S, Schiavo G. Myosin Va and microtubule-based motors are required for fast axonal retrograde transport of tetanus toxin in motor neurons. Journal of Cell Science 2003 116: 4639-4650; doi: 10.1242/jcs.00727.
[4] Fishman PS, Matthews CC, Parks DA, Box M, Fairweather NF. Immunization does not interfere with uptake and transport by motor neurons of the binding fragment of tetanus toxin. J Neurosci Res. 2006 Jun;83(8):1540-3.
[5] Fezza JP, Howard J, Wiley R, Wesley RE, Klippenstein K, Dettbarn W. 2000. The effects of tetanus toxin on the orbicularis oculi muscle. Ophthalmol Plast Reconstr Surg 10:1–13.
[6] Crone, N.E. & Reder, A.T . Severe tetanus in immunized patients with high anti-tetanus titers. Neurology 42, 761-764 (1992).

ДАЛИ ВАКСИНАЛНИТЕ АЛУМИНИЕВИ АДЮВАНТИ СА БЕЗОПАСНИ?

Въпреки общоприетия възглед, че алуминиевите оксихидроксиди и хидроксифосфати са инертни и поради това безвредни като адюванти1 за ваксини и имунотерапeвтици, реалността е съвсем различна. В статията е направен кратък обзор на известните към момента механизми на действие и имунотоксичност на алуминиевите ваксинални добавки, както и някои заблуди относно токсикокинетиката им. Разгледани са недостатъците на алуминиевите адюванти и възможността да предизвикат нежелани реакции, имайки предвид не само тяхното пряко токсично действие върху имунната система, но и потенциалното задействане на хронични автоимунни и възпалителни процеси.

Имунната стимулация може да се яви като нормална реакция на чужд патоген или изкуствен сигнал за стимулиране на имунния отговор. В последния случай някои съединения, известни във ваксинологията като адюванти, са широко използвани като имунни стимуланти и традиционно са считани за безопасни. Най-масово прилагани са различни съединения на алуминия (Al) – в продължение на 90 години (от 1926 г.) в повечето ваксини, както и в терапията на алергии за период от много десетилетия, приемайки ги за безопасни (Baylor et al., 2002), въпреки че убедителни данни за такава безопасност липсват.
Известно е, че алуминиевите съединения са едновременно имуно- и невротоксични (Kumar and Gill, 2009; Tomljenovic and Shaw, 2012; Zhu et al., 2014) и изследвания върху експериментални животни и хора са установили, че алуминиевите ваксинални адюванти могат да окажат въздействие върху имунния и възпалителния отговор на организма (Couette et al., 2009; Li et al., 2009; Passeri et al., 2011; Shaw and Petrik, 2009; Batista-Duharte et. Al., 2011; Luján et al., 2013; Inbar et al., 2016). В тази връзка, нови експерименти разкриват важни подробности около вътреклетъчното акумулиране и токсичност на ваксиналните адюванти (Mold et al., 2016), тяхната токсикокинетика и разпределение в организма (Gherardi et al., 2016), включително бионеразградимостта им и възможността да бъдат транспортирани до мозъка (Gherardi et al., 2015). Въпреки всички тези данни, фармацевтичната индустрия и регулаторните агенции за лекарствени продукти все още поддържат тезата, че използваните концентрации на алуминиевите адюванти във ваксините не представляват опасност за здравето (Offit and Jew, 2003; Eldred et al., 2006). В настоящата статия са представени научни данни, които показват, че такава хипотеза е неоснователна.

1. Какво представляват алуминиевите съединения във ваксините и приеманите чрез храната? Има ли основания за сравнение?

Както често се споменава, алуминият е най-разпространеният елемент с метален химичен характер в земната кора, където е свързан в стабилни съединения с кислорода, основноводонеразтворими алумосиликати (Apblett, 2012). Тези съединения не се усвояват през стомашно-чревния тракт поради тяхната неразтворимост. За разлика от тях, водоразтворимите алуминиеви соли имат много малка перорална бионаличност2 – под 0.3% (Yokel and McNamara, 2001). Освен това, алуминиевите катиони (Al3+) от водоразтворимите алуминиеви съединения попаднали в кръвта, бързо се свързват с трансферина3, чрез който се транспортират до бъбреците, откъдето се отделят в урината.
Алуминиевият оксихидроксид (неправилно наричан „алум“, тъй като „alum“ е общо наименование на различни стипци, включително алуминиевата) е кристално съединение, широко използвано като ваксинален адювант. Това е водонеразтворимо вещество, което образува частици с размер около няколко микрометра. Тези частици представляват конгломерати от по-малки наночастици с кристална структура. Доказано е чрез ИЧ-спектроскопия и прахов рентгеноструктурен анализ (XRD), че алхидрогела (Alhydrogel®; използван като ваксинален адювант) съдържа нанокристална (4.5 x 2.2 x 10 nm) фаза бьомит (boehmite), който представлява гама-модификация на алуминиевия оксихидроксид, γ-AlO(OH) (Lindblad, 2004). Друг подобен алуминиев ваксинален адювант е алуминиевият хидроксифосфат (AP, Adju-Phos®), който е предимно аморфен.
Очевидно е, че водоразтворимите алуминиеви соли, които се поемат с водата и храната, практически не се абсорбират през червата и повече от 99.7% от тях напускатхраносмилателната система неусвоени. Неадекватно е да се сравнява приетият чрез храната алуминий със съдържащият се във ваксините, тъй като това са качествено  и количествено различни неща – Al е под различна химична форма като постъпващи с храната водоразтворими съединения и отделно като водонеразтворими съединения в качеството на ваксинални адюванти; бионаличността на Al от храната е под 0.3%, докато този от ваксините е 100%.
Не е основателно и коректно токсикокинетиката и фармакокинетиката на едно и също вещество, предназначено за перорално приложение, да се екстраполира за парентералното (чрез инжекция) му приложение. Например, алуминиевият хидроксид в антиацидните препарати (против киселини в стомаха) се очаква да се разтваря в малка степен от солната киселина в стомаха и само под 0.3% от разтворените алуминиеви йони се абсорбират и достигат кръвообращението, откъдето повечето количество се отделя относително бързо чрез бъбреците. Но когато се инжектира интрамускулно, съдбата и ефектът на алуминиевия хидроксид са съвсем различни (Gherardi et al., 2016). По-голямата част от интрамускулно въведеният алуминиев хидроксид не се разгражда в организма, не се извежда от него и може да остане включен в макрофагите4 в продължение на години, при което може да доведе до хронично активирано състояние на макрофагите, разбалансиран имунен отговор и всички възможни негативни последствия от това (вж. следващите параграфи). Важно е да се отбележи, че до момента не са известни функции на алуминия в нормалната биохимия на човека.

2. Какво количество алуминий се поема с храната и какво чрез ваксините?

Често се дава пример, че количествата алуминий, поеман от бебетата чрез кърмата, бил повече от този в алуминий-съдържащите ваксини. Такова твърдение лесно може да бъде доказано като несъстоятелно. Според проучвания на испански учени (Fernandez-Lorenzo et al., 1999), концентрацията на алуминий в кърмата е средно 23,4 мкг/л. Същевременно е известно, че под 0.3% от перорално приетия алуминий се абсорбира и достига кръвта (Yokel and McNamara, 2001). Това означава, че с един литър кърма до кръвта биха достигнали само 0,0702 мкг (мкг – микрограма) алуминий, който е 7122 пъти по-малко от този в една доза ваксина, съдържаща примерно 500 мкг (0.5 мг) алуминий, от който 100% попадат в организма при инжектиране. Следователно, количеството алуминий в една доза от тази ваксина е еквивалентно на алуминия, който би попаднал в организма след поемането на 7122 литра кърма.
Поемането на такова количество кърма е очевидно неосъществимо и тезата, че бебетата получават повече алуминий с кърмата, отколкото чрез ваксините, е чисто математическиневярна. Често пропусканият ключов момент е фактът, че перорално приетите водоразтворими алуминиеви соли имат много малка бионаличност, а именно под 0.3% (Yokel and McNamara, 2001). Също така често се пренебрегва и друг факт: алуминиевите адюванти не се разграждат и не се отделят бързо от организма – могат да персистират с години в макрофагите, за разлика от перорално абсорбираните водоразтворими алуминиеви соли. Може да бъде изчислено, че децата в първите шест месеца са изложени на многократно по-големи дози алуминиеви съединения от ваксините в сравнение с приетите чрез храната количества (Dórea and Marques, 2010).

3. Отделят ли се от организма инжектираните с ваксините алуминиеви съединения? Защо изводите от статиите на Keith и Mitkus са неверни?

Често се отбелязва, че децата са изложени на Al от кърмата и адаптираното мляко, и че тези количества се приближават до приетите чрез ваксините (Keith et al., 2002; Mitkus et al., 2011). Въпреки че абсорбираният с храната Al се отделя относително бързо от организма, това не може да се приеме за алуминия от ваксиналните адюванти. За 90 години, откакто се използва алуминиев хидроксид във ваксините, досега не е проведено (или поне не е публикувано) нито едно изследване за отделянето на алуминиевите адюванти от човешкия (още по-малко от детския) организъм. До момента има само едно изследване на кинетиката на елиминиране на ваксинални алуминиеви адюванти (Hem, 2002), което е проведено през 2002 г с два заека (?!) и показва, че за период от 28 дни само 5.6% от белязания алуминий (Al-26) от хидроксида се отделя с урината. Останалите около 95% остават в различни части на организма. Същевременно, изследвания при пациенти с хроничен миофасциит показват, че неразграден алуминиев адювант може да бъде открит в делтовидния мускул при хора до 8 години след ваксинация (Gherardi et al., 2001), което демонстрира бионеразградимостта на тези съединения.
Отделянето на алуминиевите адюванти може да бъде проследено чрез използване на радиоктивен изотоп на алуминия (Al-26), при което дозата радиоактивност, която би получил доброволец при такова изследване, ще е 0.7 microSv за година, което е пренебрежимо малко в сравнение с дозата от 3000 microSv за година, която се получава от естествения радиоактивен фон (Hem, 2002). Въпреки това, такива изследвания за отделянето на алуминиеви ваксинални адюванти до този момент не са проведени и/или публикувани.
Сред твърденията за „безопасност“ на алуминиевите адюванти във ваксините могат да се срещнат тезите, че „способността на организма бързо да елиминира алуминия е причина за отличната безопасност на ваксините“ и че „около 50% от алуминия от ваксините или храната се елиминира за по-малко от 24 часа; 85% се елиминира за две седмици“.  Първоизточникът на подобни хипотези са статии, целящи да внушат, че приема на Al чрез ваксините е безопасен. Такава е например статията на Keith и съавтори (Keith et al., 2002), в която отделянето на алуминия от организма е изчислено абсолютно неадекватно от авторите, които са използвали некоректно данни за отделянето на интравенозно приложенводоразтворим алуминиев цитрат (за който се знае, че се отделя бързо от организма), а не за интрамускулно приложен водонеразтворим алуминиев хидроксид.
Алуминиевият хидроксид и алуминиевият цитрат имат съвсем различни физикохимични свойства, водоразтворимост, токсикокинетика и биологични ефекти. Освен това е известно, че цитратът е комплексно съединение от хелатен тип. Такива хелатни съединения не взаимодействат силно с протеините в организма и по принцип  хелатната терапия се използва като метод за детоксикиране на организма при отравяне с метали, тъй като тези съединения се елиминират бързо от организма.
Друга подобна статия е тази на Mitkus и съавтори (Mitkus et al., 2011), според която количеството алуминий, който децата получават с ваксините, бил в рамките на „приетото за нормално”. Какво точно означава „нормално количество” в организма за химичен елемент като алуминия, за който е известно, че няма никаква функция в биохимията на човека, все още следва да се изяснява. Това обаче не е попречило на една американска агенция (US Agency for Toxic Substances and Disease Registry) да приеме дадени налични количества от този елемент в организма за „нормални”. Освен това, Mitkus и съавторите му отново прибягват до удобните стари данни за отделянето на алуминиевия цитрат. По този начин, вкарвайки в употреба вече отработен трик (от Keith и съавтори), отново се използват данни за вещество, което бързо се елиминира от организма, и отново авторите предполагатнеоснователно, че същото се отнася и за алуминиевия хидроксид във ваксините. Друг основен проблем в статията на Mitkus и съавтори е, че използват креатининовия клирънс5, за да моделират отделянето на алуминия. Освен това, авторите правят напълнонеоснователна екстраполация на данни, получени от изследвания при възрастни доброволци и токсикокинетични данни при зайци, за да правят хипотетични изводи за токсикокинетиката на алуминия при деца. Въз основа на тези хипотетични и експериментално непотвърдени изводи, авторите стигат до заключението, че алуминиевият хидроксид във ваксините е в рамките на „нормалното количество”, което е очевидно напълнонеадекватен извод.

4. Имунотоксични ли са алуминиевите адюванти и какво е количеството им във ваксините?

Съдържанието на алуминиев адювант във ваксините се дава като масата на алуминиевите йони (Al3+) в една доза ваксина, което може да е различно – обикновено от 0.3 мг (300 мкг) до максимум 1.25 мг (1250 мкг). Твърди се, че количествата са малки и поради това се приема, че са безопасни (Offit and Jew, 2003). Но именно тези  малки концентрации адювант са напълно достатъчни да предизвикат възпалителна реакция и имунен отговор, вследствие на който организмът изработва антитела срещу ваксиналния антиген (което се цели с ваксината). Алуминиевите адюванти във ваксините са имунотоксични при използваните концентрации, тъй като взаимодействат с клетъчните6 и хуморалните7 компоненти на имунната система: поглъщат се ефективно от фагоцитиращите8 клетки (Mold et al., 2016), активират системата на комплемента9 (Güven et al., 2013), активират Nalp3 инфламазомата10(Eisenbarth et al., 2008) и продукцията на различни цитокини11 (Li et al., 2007).
Имунотоксичността на алуминиевите съединения е доказана в множество научни трудове (Zhu et al., 2014). Механизмите, чрез които ваксиналните алуминиеви адюванти проявяват имунотоксичност са изучени основно чрез експерименти in vitro и in vivo при животни, както и данни от клиничен опит (Batista-Duharte et al., 2011). Имунотоксичните ефекти на адювантните ваксини са локални и системни. Най-често установяваните локални имунотоксични ефекти на адювантните ваксини са в областта на инжектирането на ваксината, дрениращите лимфни съдове и регионалните лимфни възли (Batista-Duharte et al., 2013). Проблемите с индуцираните от адювантните ваксини системни имунотоксични реакции са по-слабо изучени поради по-ниската им честота и защото понякога тези прояви са субклинични. Системните имунотоксични реакции са обикновено асоциирани с имунна стимулация, като  реакции на свръхчувствителност, острофазови реакции, индуциране или влошаване на автоимунни заболявания, изменения в чернодробния метаболизъм и нарушения на съдовата пропускливост (Batista-Duharte et al., 2014).
Съществуват данни, че предизвиканата от алуминиевите ваксинални адюванти неадекватна имуностимулация може да бъдат асоциирана с развитие на автоимунни реакции (Tomljenovic and Shaw, 2012; Luján et al., 2013; Inbar et al., 2016; Ruhrman-Shahar et al., 2016). Предполага се, че един от възможните механизми на връзката между адювантните ваксини и автоимунните реакции, е свързан с поликлонално клетъчно активиране12 и  молекулна мимикрия13 (Stojanović et al., 2013; Inbar et al., 2016).

5. Какво се случва с алуминиевите ваксинални адюванти, след като бъдат инжектирани в организма?

Отговор на въпроса за случващото се с алуминиевите адюванти след инжектирането им, дават изследвания на екип от френски учени (Gherardi et al., 2015; Gherardi et al., 2016). Оказва се, че след инжектирането на адювантите в мускула, водонеразтворимите частици алуминиев хидроксид се поглъщат от различни фагоцитиращи клетки (макрофаги, моноцити, дендритни клетки) (Mold et al., 2016). В някои случаи инжектираните с ваксината частици от алуминиевото съединение могат да останат неразградени в тези имунни клетки (макрофаги) в продължение на години (Gherardi et al., 2001). Погълнатият от макрофагите алуминиев хидроксид може да се открие в регионалните лимфни възли, освен това е установено, че може да бъде разпространен във фагоцитиращите клетки в цялото тяло, включително в мозъка.
Вододиспергируемите (водоразтворими) компоненти на ваксината, включително неадсорбирани антигени (неприкрепени към адювант), обикновено се дренират чрез лимфата от мястото на инжектиране до регионалните лимфни възли, откъдето чрез лимфните съдове могат да попаднат в системното кръвообращение. Транслоцирането на частиците алуминиев хидроксид от мускула до мозъка е бавен процес, протичащ в рамките на месеци и е експериментално доказан с проследяване на маркирани частици след интрамускулното им инжектиране в мишки.
При тези опити е установено, че инжектираните частици се откриват в мускула, дрениращите лимфни възли, далака, черния дроб и мозъка (Eidi et al., 2015). Локализирането на частиците алуминиев хидроксид в мозъка се свързва с механизъм тип „троянски кон”, описан при някои инфекциозни вируси (HIV, HCV) (Khan et al., 2013; Gherardi et al., 2016). Разбирането на основните механизми на бионеразградимостта на частиците и мозъчната им транслокация представлява голямо предизвикателство в здравеопазването, тъй като това може да помогне да се определят факторите за развитие на хронични невротоксични поражения.

6. Какъв е адювантният механизъм на ваксиналните алуминиеви съединения? Какви са недостатъците им и евентуалните последствия от това?

Механизмите на действие на алуминиевите ваксинални адюванти не са изяснени напълно, но се предполага, че имунотоксичните им ефекти имат отношение към имуностимулиращия им ефект (Exley et al., 2010; Awate et al., 2013; Ghimire, 2015). Предполага се, че когато антигените са адсорбирани върху частиците хидроксид, така се улеснява фагоцитозата им от антиген-презентиращите клетки (дендритни клетки, макрофаги и др.). Освен това, алуминиевият хидроксид проявява имутоксичност чрез активиране на системата на комплемента, при което се получават анафилатоксини14. Потиска се експресията на интерлевкин 12 (IL-12)15, като по този начин се потиска активирането на Тh1 клетките16 и се получава разбалансиран имунен отговор от Тh2 тип (получаване на антитела без адекватен Тh1-медииран отговор) (HogenEsch, 2002). Очевиден недостатък на алуминиевите адюванти е, че са стимулатори на Th2 тип16  имунен отговор. Такъв тип Тh2-медииран имунен отговор не предполага защита от заболявания (при някои вирусни инфекции, туберкулоза и др.), при които е важен клетъчният имунитет – Th1 и цитотоксичните Т-лимфоцити (Lindblad et al., 1997). Също така е добре известно, че алуминиевите адюванти стимулират получаването на имуноглобулини IgE и еозинофилия17 като част от общия Th2 профил (Hamaoka et al., 1973; Kenney et al., 1989). В накои случаи се предполага, че поляризирания Тh2 тип имунен отговор от адювантните ваксини може да провокира или утежни астма (McDonald et al., 2008) и алергични състояния (Hurwitz and Morgenstern, 2000).

7. Какви са най-честите „видими“ нежелани реакции от адювантните ваксини?

Нежеланите  реакции от ваксини обикновено са резултат от самия им механизъм на действие, т.е. от имуностимулацията, която предизвикват. Практически трябва да се балансира имуностимулацията да е достатъчно силна, за да доведе до желания имунен отговор, но да не е толкова силна, че да доведе до вреда (Gupta et al., 1993). Такъв баланс е трудно постижим, имайки предвид че имунната система на различните хора може да реагира по различен начин на ваксините. Най-често докладвани са локалните реакции, които включват подуване, еритеми (зачервяване), индурации (уплътняване и втвърдяване на тъканта) и грануломи, които могат да персистират до два месеца, а понякога и по-дълго време (Slater et al., 1982; Frost et al., 1985, Kaaber et al., 1992; Miliauskas et al., 1993; Cominos et al., 1993; Culora et al., 1996; Bergfors et al., 2003; Chong et al., 2006; Bergfors et al., 2014).  След инжектирането на ваксината, макрофагите в тъканта фагоцитират инокулума (въведеното с инжекцията съдържание на ваксината). Локалната реакция може да е по-слаба, ако инокулумът се разпръсне бързо от мястото на инжектиране, но ако персистира продължително време на това място (какъвто е случаят с алуминиевите ваксинални адюванти), локалното акумулиране на фагоцитиращи и имунокомпетентни клетки може да доведе до възпалителна реакция, проявена като оток (подуване), зачервяване и/или болка.
Практически е трудно да се реализира приложение на адювантни ваксини без индуциране на възпалителна реакция около мястото на инжектиране. Начинът на инжектиране (подкожно или интрамускулно) на адювантните ваксини не е без значение за локалната реактогенност. При подкожно инжектиране, ваксината се въвежда в област на множество сензорни неврони (за разлика от вътрешността на мускула). В случай на подкожно въвеждане по-често се наблюдават реакции на раздразнение и болка, а подуването е по-видимо и лесно палпиращо се през кожата. При интрамускулно инжектиране на ваксината подуване със същия размер е по-трудно за палпиране (метод за физикално изследване, опипване на мястото) и болката е по-слаба (Lindblad, 2004). Системните нежелани реакции (общи, засягащи целия организъм или други части, различни от мястото на въведения препарат) при ваксинация с адювантни ваксини обикновено са резултат от системна имунотоксичност (Batista-Duharte et al., 2014) и комбиниран ефект от действието на адюванта и антигена, проявявайки се като неспецифични реакции: фебрилитет (повишена телесна температура), диария, повръщане, главоболие, болки в мускулите и др. В някои случаи на остра системна имунотоксичност може да се наблюдават анафилактични и други реакции на свръхчувствителност.

8. Изследват ли се в клиничите изпитвания нежеланите реакции и възможните дългосрочни вреди от ваксиналните адюванти?

В проучванията по време на клиничните тестове на адювантни ваксини, с изключение на малка част, на контролната група доброволци (или плацебо групата) също е прилагана ваксина, съдържаща алуминиев адювант. Следователно не може да се установи разлика между нежеланите реакции на адювантната ваксина и „плацебо“ групата, която разлика да се асоциира с адюванта, или такива разлики са минимални (обикновено адюватните ваксини проявяват повишена локална реактогенност). Това представлява нарушение на принципите на научния метод, който изисква плацебо групата да бъде третирана с биологично неактивна контрола (например, физиологичен разтвор) вместо с друга ваксина. Въпреки това, агенциите за контрол на лекарствата приемат без резерви резултатите от такива проучвания (Gøtzsche, 2016). Опити с мишки, при които е изследван ефекта на чист алуминиев адювант спрямо истинско плацебо, показват, че адювантът може да предизвика някои функционални неврологични нарушения, а в комбинация с определени антигени може да доведе до автоимунна реакция (Inbar et al., 2016). Също така е установено, че приложението на алуминиев адювант на новородени мишлета в количества, каквито са във ваксините, е асоциирано с неблагоприятни дългосрочни неврологични ефекти (Shaw et al., 2013).

9. Кои ваксини съдържат алуминиеви адюванти?

Съдържанието на алуминий следва да е обозначено в кратката характеристика на продукта (КХП – предназначена за мед. специалисти) и листовката. Съдържанието на адювант се дава като масата на алуминиевите йони (Al3+) в една доза ваксина, което може да е различно, максимум до 1,25 мг (1250 мкг). Ваксини с алуминиеви адюванти най-често са тези против хепатит Б, всички моно- и мултивалентни ваксини, съдържащи тетанус и дифтериен токсоиди, в това число моноваксини против тетанус, комбинирни тетанус-дифтерия, триваксината ДТК (тетанус-дифтерия-коклюш /ацелуларна и клетъчна/), тетраваксината ДТК-полиомиелит, петкомпонентната ДТК-полиомиелит-хемофилус инфлуенце тип Б, шесткомпонентните ДТК-полиомиелит-хемофилус инфлуенце тип Б-хепатит Б, антипневмококови ваксини, ваксини против човешки папилома вирус (HPV), и др.

В заключение

Видно от представените научни данни, съдържащите алуминиеви адюванти ваксини могат да имат пряко токсично действие върху имунната система, както и потенциално да задействат хронични автоимунни и възпалителни процеси.
Тиражираните неоснователни хипотези за сравнение на количеството алуминий в кърмата и ваксините, целящо оправдание за „безопасност“ на вторите, както и определяното като „безвредно“ количество на ваксиналния алуминиев адювант, се позовават на некоректни данни за недопустимо съпоставяне между несравнимото перорално и парентерално (инжекционно) приемане на алуминий, при което чрез прием с храна в организма остават само под 0,3% от приетия алуминий, докато чрез инжектиране на същото количество алуминий в организма остава цялото (100%), като немалка част от него може да бъде установена в различни части на тялото дори години след ваксинацията със съответните неблагоприятни последствия. Същото важи за неадекватното  сравнение между несравнимите според физичните им, химични и биологични, в това число токсикокинетични свойства на водоразтворимия алуминиев цитрат спрямо водонеразтворимия ваксинален алуминиев хидроксид, като данните за едното съединение не могат да се екстраполират спрямо другото вещество.
Масово тиражираните „успокоения“ по повод „безопасността“ на ваксиналните алуминиеви адюванти, се базират на непотвърдени хипотези и научните данни и факти не ги подкрепят.

Автор: Георги Г.
1 Адювантите са добавки с цел да усилят имунния отговор на организма.
2 Пероралната бионаличност  е степента, в която достигат до кръвта след прием през устата.
3 Трансферинът е протеин, който нормално транспортира желязо.
4 Макрофагите са клас левкоцити – представляват диференцирани в тъканите моноцити (клетки, развиващи се в костния мозък и постъпващи в кръвта), които унищожават чужди за макроорганизма частици, като променят формата си и ги обгръщат и разграждат изцяло. Със своята фагоцитираща (поглъщаща/изяждаща) функция, макрофагите са част от вродения имунитет при човека, но изпълняват и функцията на антиген-представящи клетки, с което играят съществена роля и при адаптивния имунитет.
5 Креатининовият клирънс е изследване, измерващо нивата на отпадния продукт креатинин в кръвта и урината. С него се изчислява колко добре се отделя креатининът от бъбреците.
6 Клетъчно-медиираният имунитет се осъществява от различни клетки на имунната система: лимфоцитите, които биват Т-килъри (цитоксични клетки, CD8+ ), Т-хелпери (CD4+), Т-супресори, макрофаги, NK-клетки и др. Клетъчният имунен отговор е най-ефективен при унищожаване на заразени с вируси клетки, но участва и в защитата срещу гъбички, протозои, ракови клетки и вътреклетъчни бактерии. Макрофагите и други фагоцитиращи клетки могат да поглъщат бактерии, вируси и други чужди за организма частици, в това число и вакснални адюванти.
7 Хуморалният имунитет се осъществява чрез антителата. Те са специални белтъчни молекули, които се свързват антигените, които са чужди за организма високомолекулни субстанции. Така образуваният комплекс антиген-антитяло е безвреден и бързо се извежда от организма. Антителата се образуват от активирани В-лимфоцити. При хуморалния имунитет компонентите на имунологичната защита се намират в хумора – безклетъчна телесна течност или серум. В неспецифичния отговор (възпалителната реакция) на организма вземат участие и разнообразни протеини от кръвната плазма (острофазови протеини, компоненти на комплемента, кининовата система, коагулационната каскада и др.).
8 Фагоцитите са клетки на имунната система, способни да поглъщат други клетки, бактерии, вируси или чужди частици (вкл. ваксинални адюванти) чрез процес, наречен фагоцитоза. Различават се няколко типа фагоцити: полиморфонуклеарни гранулоцити (неутрофили), моноцити и различни тъканни макрофаги.
9 Системата на комплемента е физиологична съставна част на кръвната плазма, включваща над 50 компонента съставящи около 10% от плазмените протеини в кръвта. Системата на комплемента е от изключителна важност, тъй като активирането на комплементната каскада (реагиране на протеините в определена каскадна последователност) може да доведе до директното унищожаване на патогените и да активира или регулира всеки един друг компонент на възпалителния отговор. Системата на комплемента е допълваща антибактериалната способност на антителата. При активиране на комплемента се получават анафилатоксини, които водят до дегранулация на мастоцитите и отделяне на хистамин, който води до вазодилатация и повишаване на капилярния пермеабилитет.
10 Инфламазомите са големи протеинови комплекси, които активират възпалителни реакции при контакт с бактериални антигени и други чужди за организма вещества.
11 Цитокините са нискомолекулни регулаторни протеини или гликопротеини със сигнална функция в междуклетъчната комуникация. Те се секретират от белите кръвни телца и други клетки, в отговор на редица стимули. Цитокините участват в регулирането на развитието на имунните ефекторни клетки, а някои от тях притежават директни ефекторни функции
(заключителната фаза на имунния отговор се нарича ефекторна, а пряко участващите в нея клетки и молекули – ефектори).
12 Поликлонално активиране е когато се стимулират за производство на антитела множество В-клетки, стимулирани от един антиген. Така се получават различни антитела, разпознаващи различни епитопи на антигена.
13 Молекулната мимикрия е епитопно подобие между ваксиналните антигени и собствени за организма биомакромолекули. Епитопът (или антигенна детерминанта) е специфична молекулна повърхностна структура на антигена, която се разпознава от паратопа – специфична свързаща част на антитялото. Антигенът обикновено съдържа няколко епитопа. Въпреки че епитопите обикновено са на чужди за организма протеини, някои участъци от собствени за организма биомакромолекули могат да бъдат също разпознати като епитопи.
14 Системата на комплемента включва три протеина (C3a, C4a и C5a), които се наричат анафилатоксини, поради тяхната роля за предизвикване на псевдоанафилаксия. Псевдоанафилаксията има същите клинични признаци и симптоми като истинската
анафилаксия, но не включва IgE антитела.
15 Интерлевкините са група цитокини, които са главните участници в развитието на имунния отговор срещу микроорганизми и тумори. Те са основни компоненти във възникването и прогреса на възпалителните реакции. Произвеждат се (експресират) от разнообразни клетки в организма. Интерлевкин 12 (IL-12) е част от про-възпалителните цитокини. Той се синтезира от моноцити, макрофаги и дендритни клетки, неутрофили, активирани лимфоцити.
16 Т-хелперите са два вида, в зависимост от тяхната функция – Th1- и Тh2- хелпери. Th1- хелперите регулират клетъчния имунен отговор (например, стимулират макрофагите чрез интерферон) срещу вътреклетъчни патогени (вируси, микобактерии и др.), а Th2-
хелперите стимулират В-лимфоцитите да синтезират антитела, осъществявайки имунната защита срещу извънклетъчни патогени (хуморален имунитет, чрез специфични антитела). Независимо дали имунният отговор е предимно хуморален или предимно клетъчен, за него са нужни Т-хелпери.
17 Еозинофилията е повишено количество на еозинофилите (определен вид левкоцити) в кръвта – над 500 клетки на 1 мл кръв с или без наличие на левкоцитоза. Приема се преди всичко като проява на алергично състояние. Функцията на еозинофилните левкоцити е да обезвредят и отстранят многоклетъчни паразити, но участват и в регулиране на процесите свързани с алергии и астма (заедно с мастните клетки и базофилите).

ЗАЩО КОЛЕКТИВНИЯТ ИМУНИТЕТ ЧРЕЗ ВАКСИНИ Е НЕПОСТИЖИМА УТОПИЯ?

ЗАЩО КОЛЕКТИВНИЯТ ИМУНИТЕТ ЧРЕЗ ВАКСИНИ Е НЕПОСТИЖИМА УТОПИЯ?


Официалните здравни власти оправдават задължителните ваксинации и стремежа за висок ваксинален обхват с нуждата да бъде защитен всеки член на обществото от „ваксино-предотвратимо“ заболяване и да се осигури като цяло общественото здраве. Постоянно ни се напомня, че ако намалее ваксиналното покритие сред децата в дадено общество, това крие рискове да пламнат епидемии от болести с потенциално „ужасяващи“ последствия за децата и имунокомпрометирани индивиди. Постоянно ни се внушава, че стриктното изпълнение на имунизационния календар ще предотврати епидемиите и ще защити неваксинираните по медицински причини деца чрез ефекта на т.нар. „колективен имунитет“ (анг. „herd immunity“, стаден имунитет). Твърди се, че поради тази причина не можело да има право на личен избор за ваксините. Вярно ли е това? Може ли високото ваксинално покритие да осигури колективен имунитет и да защити обществото от епидемии, какво представлява тази хипотеза и защо е невярна?
Представата за колективен имунитет съществува от първата половина на 20-ти век във връзка с разпространението на инфекциозни болести и теорията е описана в първоначалния си вид през 1923 г (Topley and Wilson, 1923). През 1933 г, Dr. A. Hedrich, здравен инспектор в Чикаго установява, че през периода 1900-1930 г епидемиите от морбили в Бостън изглежда да намаляват, ако 68% от децата са преболедували от инфекцията (Hedrich, 1933a). След това, Dr. Hedrich наблюдава, че след преболедуване от морбили на 55% от децата в Балтимор, останалата част от популацията изглежда да бъдат защитени (Hedrich, 1933b). Точно това наблюдение формира основите на идеите за масовите ваксинационни кампании. По-късно теорията е обобщена и представена като математически модел в списание Nature през 1985 г като решение на система от диференциални уравнения, отчитащи различни епидемиологични параметри (Anderson and May, 1985). Тази математическа концепция в най-добрия случай може да опише естествения колективен имунитет при някои заболявания, при които се изгражда доживотен имунитет след преболедуване. При разглеждане на проблема с ваксино-индуцирания имунитет обаче, учудващо и съвсем неоснователно се приема(както и по-рано, още през 30-те години), че ваксините, също както някои естествено прекарани инфекциозни заболявания, създават доживотен имунитет (или може би ще го създадат след n-тата реимунизация?) и изчисленията предвиждат, че ако 95% от членовете на обществото са ваксинирани, ще бъдат победени някои инфекциозни болести. Ваксините обаче не могат да осигурят такава ефективна колективна защита от епидемии, дори при 100% ваксинален обхват, поради следните причини:
1. Ефикасността на ваксините обикновено се определя серологично, т.е. по концентрацията (титрите) на получените в резултат на ваксинацията специфични антитела. Когато тези титри са по-високи от определени нива, считани за „защитни“, се приема, че ваксината е постигнала своя ефект. Данни от лабораторно контролирани експериментални проверки на ефикасността на ваксините при хора по отношение на реална защита от дадено заболяване липсват, тъй като провеждането на такива научни експерименти би означавало да се инфектират умишлено с болестотворния агент ваксинирани и неваксинирани (за контрола) хора, за да се види дали ваксината предпазва от заболяване и до каква степен (такива експерименти не могат да се провеждат по етични съображения). Поради тази причина, т.нар. „серологична ефикасност“ на ваксините не може да служи за точна оценка на ефекта от ваксинацията върху превенцията на дадено заболяване.
2. Имунитетът от ваксините не е напълно ефективен, нито е доживотен. Ваксино-индуцираният имунитет не наподобява имунния отговор при естествена инфекция. Причините за това са различни:
  • неадекватният Тн1/Тн2 разбалансиран имунен отговор при адювантните инактивирани ваксини, съдържащи алуминиев хидроксид/фосфат, който обикновено е поляризиран към тип Тн2 (активиране на В-клетките и получаване на антитела) и недостатъчно ефективен Тн1 и цитотоксичен Т-клетъчен отговор (Gupta, 1998; Hurwitz and Morgenstern, 2000; McDonald et al., 2008);
  • спадане на титрите на антителата с времето (което налага нуждата от реваксинации) и нарастваща вероятност за заболяване при среща с патогена дори при ваксинирани лица (Versteegh et al., 2002; Lopez et al., 2006);
  • при ваксиниране и естествена инфекция се получават различни съотношения субкласове антитела (Jelonek et al., 1993; Nelson et al., 1998; Isa et al., 2002; Oliveira et al., 2009);
  • ефикасността на ваксините може да е различна в различните региони на света (Moon et al., 2010); подмяна на патогенни серотипове в популацията в резултат на серотипово специфичните вакисни, предлагащи само частична, бързо намаляваща защита и изискващи непрекъснат мониторинг и ревизия (Galanis et al., 2016; Gladstone et al., 2015; Lee et al., 2014), и др.;
  • при инжекционните ваксини се преодоляват естествени „входни врати“ за инфекциите, каквито често са мукозните повърхности на дихателната и храносмилателната системи. В резултат на това, ваксините водят до системен имунен отговор предимно от антитела тип IgG, но не и ефективен мукозен имунитет, който се определя основно от антитела тип IgA (и някои клетъчни фактори), т.е. не се създава ефективен имунен отговор на „входните врати“ на инфекцията, което е още една причина за компрометиране на реалната ефикасност на ваксините да предпазват от инфекция (Czerkinsky et al., 1999).
Тези научни факти показват, че съществува голяма разлика между естествено придобития имунитет и ваксино-индуцирания. Имунният отговор, получен от ваксини, съдържащи атенюирани или инактивирани патогени, както и адюванти и други компоненти, не е точна имитация на имунния отговор, получен в резултат на естествена инфекция.
3. При немалко хора (относителният им брой зависи от конкретната ваксина, възрастта на пациентите, наличието на определени заболявания и др.) не се получават достатъчно високи („защитни“) титри на антитела след ваксиниране дори и след реваксиниране – това са така наречените „poor responders“ или нонреспондери – не изграждат „защитни“ титри на антитела след ваксинация (Denis et al., 1984; Agarwal et al. 1999; Poland, 1998; Mattos et al., 2004; Pichichero et al., 2013). Дали реваксинирането на тези хора, чиято лична имуногенетика не благоприятства висока продукция на антитела в отговор на дадена ваксина, ще коригира тяхното наследствено детерминирано ниско ниво на отговор към ваксината? Оказва се, че „poor responders“ или нонреспондерите си остават такива дори след реваксинации (Mathias et al., 1989). Какво да направим с тези хора, при които дори принудата да се реваксинират, не върши работа?
4. В други случаи е установено, че заболели ваксинирани са изградили към ваксиналните антигени високи титри на антитела, които на теория би трябвало да ги предпазят от болестта, но изследвания показват обратното (Crone and Reder, 1992; Gouma et al., 2016). Те, както и ваксинираните безсимптомни преносители на инфекцията по време на епидемични вривове, се явяват и разпространителни на инфекцията сред популацията, като могат да заразят ваксинирани и неваксинирани (Ohuabunwo et al., 2005; Faneve et al., 2015). Съществува и друг проблем – изкуствено завишени оценки за ефикасност на ваксините (Cherry, 2012).
5. Наблюдават се мутационни процеси в патогените и масовите ваксинации могат да селектират нови мутантни ваксино-резистентни патогенни щамове (Queenan et al., 2013), които са друга причина за понижена ваксинална ефикасност и фактор за заболяване при среща с патогена (Carman et al., 1990), включително поява на ваксино-дериватни щамове в резултат на реасортация, причиняващи заболяване (Bucardo et al., 2012; Hemming & Vesikari, 2012; Rose et al., 2013), както и геномна нестабилност на живите ваксинални щамове (Connaughton et al., 2015). Ваксините срещу бързо изменчиви вируси показват статистически незначима ефикасност (Demicheli et al., 2014).
6. Един от обществените проблеми с ваксините, които не сигуряват доживотен имунитет е това, че се създават цели поколения възрастни хора, които нямат имунитет към патоген, който е временно елиминиран от циркулация в дадена популация. След дълъг период на липса на дадено заболяване, появата на инфекция с този патоген може да доведе до много по-големи епидемии, отколкото предвиждат стандартните модели (Heffernan and Keeling, 2009). Това означава, че временният ефект от масовите ваксинации (ако въобще има такъв) може да доведе до заличаване на дълготрайния естествен колективен имунитет и да изправи обществото пред опасност от още по-големи епидемии.
7. Ваксинацията с неефикасна ваксина може да има редица неочаквани и нежелани последици –  да  повиши нивото на разпространение на патогените и евентуално да увеличи вирулентността им (Gandon & Day, 2008; van Boven et al., 2005). В действителност, мутирали патогени, които са в състояние да избегнат предизвикания от ваксинация или инфекция имунитет, са селективно облагодетелствани и може да се очаква, че патогенните популации ще се развиват и станат полиморфни (Mooi et al., 1998; van Boven et al., 2005).
Според твърденията на здравните „експерти“, обществото ни се намира в риск от пламване на епидемии, ако ваксиналното покритие спадне под 95%. По-голямата част от членовете на обществото обаче никога не са били ваксинирани срещу патогените, чиито антигени са включени в някои от новите детски ваксини, нито пък са редовно реимунизирани. Това означава, че условията за ваксино-индуциран колективен имунитет на практика не са били реализирани цели десетилетия и въпреки това, не са пламвали опустошителни епидемии.
Практически всички публикации, целящи да ни убедят в ефикасността на ваксините и изграждането на колективен имунитет, са основани на епидемиологични статистически данни, „установяващи“ определени корелации. Добре известно е, че корелациите (дори да ги има) не са доказателства за причинно-следствена връзка и следователно тези проучвания не могат да служат за доказване на ефективност или реализиране на колективен имунитет.
От всичко това следва, че хипотезата за колективен имунитет чрез ваксини е мит,  непостижима утопия, при това изградена на нереални теоретични предположения. Фактите за наблюдавани епидемии дори при високоваксинирани популации (Albertson et al., 2016; Khetsuriani et al., 2001; Ohuabunwo et al., 2005; Klein et al., 2012; Vygen et al., 2016), включително при 99% ваксинално покритие (Gustafson et al., 1987; Wang et al., 2014), недвусмислено потвърждават това.
Но ако ваксино-индуцираният колективен имунитет е просто една експериментално недоказана теория и утопия, как тогава здравните власти ще оправдаят действията си за принудителните масови ваксинации?

Автор: Георги Г.
Цитирана литература:
Agarwal SK, Irshad M, Dash SC. Comparison of two schedules of hepatitis B vaccination in patients with mild, moderate and severe renal failure. J Assoc Physicians India. 1999 Feb;47(2):183-5.
Albertson JP, Clegg WJ, Reid HD, Arbise BS, Pryde J, Vaid A, Thompson-Brown R, Echols F. Mumps Outbreak at a University and Recommendation for a Third Dose of Measles-Mumps-Rubella Vaccine – Illinois, 2015-2016. MMWR Morb Mortal Wkly Rep. 2016 Jul 29;65(29):731-4.
Anderson RM, May RM. Vaccination and herd immunity to infectious diseases. Nature. 1985 Nov 28-Dec 4;318(6044):323-9.
Bucardo F, Rippinger CM, Svensson L, Patton JT. Vaccine-Derived NSP2 Segment in Rotaviruses from Vaccinated Children with Gastroenteritis in Nicaragua. Infect Genet Evol. 2012 Aug;12(6):1282-94.
Carman WF, Zanetti AR, Karayiannis P, Waters J, Manzillo G, Tanzi E, Zuckerman AJ, Thomas HC. Vaccine-induced escape mutant of hepatitis B virus. Lancet. 1990 Aug 11;336(8711):325-9.
Cherry JD. Why Do Pertussis Vaccines Fail? Pediatrics 2012, VOLUME 129 / ISSUE 5
Crone NE, Reder AT. Severe tetanus in immunized patients with high anti-tetanus titers. Neurology. 1992 Apr;42(4):761-4.
Connaughton SM, Wheeler JX, Vitková E, Minor P, Schepelmann S. In vitro and in vivo growth alter the population dynamic and properties of a Jeryl Lynn mumps vaccine. Vaccine. 2015 Aug 26;33(36):4586-93.
Czerkinsky C, Anjuere F, McGhee JR, George-Chandy A, Holmgren J, Kieny MP, Fujiyashi K, Mestecky JF, Pierrefite-Carle V, Rask C, Sun JB. Mucosal immunity and tolerance: relevance to vaccine development. Immunol Rev. 1999 Aug;170:197-222.
Denis F, Mounier M, Hessel L, Michel JP, Gualde N, Dubois F, Barin F, Goudeau A. Hepatitis-B vaccination in the elderly. J Infect Dis. 1984 Jun;149(6):1019.
Demicheli V, Jefferson T, Al-Ansary LA, Ferroni E, Rivetti A, Di Pietrantonj C. 2014. Vaccines for preventing influenza in healthy adults. Cochrane Database of Systematic Reviews, Issue 3. Art. No.: CD001269.
Faneye AO, Adeniji JA, Olusola BA, Motayo BO, Akintunde GB. Faneye AO1, Adeniji JA1, Olusola BA1, Motayo BO1, Akintunde GB2. Viral Immunol. 2015 Jul-Aug;28(6):304-8.
Galanis I, Lindstrand A2, Darenberg J1, Browall S3, Nannapaneni P4, Sjöström K5, Morfeldt E5, Naucler P6, Blennow M7, Örtqvist Å8, Henriques-Normark B9. Effects of PCV7 and PCV13 on invasive pneumococcal disease and carriage in Stockholm, Sweden. Eur Respir J. 2016 Apr;47(4):1208-18.
Gandon S, Day T. Evidences of parasite evolution after vaccination. Vaccine. 2008 Jul 18;26 Suppl 3:C4-7.
Gladstone RA, Jefferies JM, Tocheva AS, Beard KR, Garley D, Chong WW, Bentley SD, Faust SN, Clarke SC. Five winters of pneumococcal serotype replacement in UK carriage following PCV introduction. Vaccine. 2015 Apr 21;33(17):2015-21.
Gouma S, Ten Hulscher HI, Schurink-van ‘t Klooster TM, de Melker HE. Mumps-specific cross-neutralization by MMR vaccine-induced antibodies predicts protection against mumps virus infection. Vaccine. 2016 Jul 29;34(35):4166-71.
Gupta RK. Aluminum compounds as vaccine adjuvants. Adv Drug Deliv Rev 1998;32:155–172.
Gustafson TL, Lievens AW, Brunell PA, Moellenberg RG, Buttery CM, Sehulster LM. Measles outbreak in a fully immunized secondary-school population. N Engl J Med. 1987 Mar 26;316(13):771-4.
Jelonek M, S J Chang, C Y Chiu, M K Park, M H Nahm, J I Ward. Comparison of naturally acquired and vaccine-induced antibodies to Haemophilus influenzae type b capsular polysaccharide. Infect Immun. 1993 Dec; 61(12): 5345–5350.
Hedrich AW. 1933a. Estimates of the child population susceptible to measles, 1900-1930. Am. J. Hyg. 17:613-630.
Hedrich AW. 1933b. Oxford Journals. Monthly Estimates of the Child Population “Susceptible” to Measles, 1900-1931. Baltimore, MD. Am. J. Epidemiol. 17(3):613-636.
Heffernan JM, Keeling MJ, „Implication of vaccination and waning immunity,“ Proc R. Soc. B 276, 2071-2080 (2009).
Hemming M, Vesikari T. Vaccine-derived human-bovine double reassortant rotavirus in infants with acute gastroenteritis. Pediatr Infect Dis J. 2012 Sep;31(9):992-4.
Hurwitz EL, Morgenstern H. Effects of diphtheria-tetanus-pertussis or tetanus vaccination on allergies and allergy-related respiratory symptoms among children and adolescents in the United States. J Manipulative Physiol Ther. 2000 Feb;23(2):81-90.
Isa MB, Martínez L, Giordano M, Passeggi C, Cristina de Wolff M, Nates S. Comparison of Immunoglobulin G Subclass Profiles Induced by Measles Virus in Vaccinated and Naturally Infected Individuals.
Khetsuriani N, Bisgard K, Prevots DR, Brennan M, Wharton M, Pandya S, Poppe A, Flora K, Dameron G, Quinlisk P. Pertussis outbreak in an elementary school with high vaccination coverage. Pediatr Infect Dis J. 2001 Dec;20(12):1108-12.
Klein NP, Bartlett J, Rowhani-Rahbar A, Fireman B, Baxter R. Waning Protection after Fifth Dose of Acellular Pertussis Vaccine in Children. N Engl J Med 2012; 367:1012-1019
Lee H, Choi EH, Lee HJ. Efficacy and effectiveness of extended-valency pneumococcal conjugate vaccines. Korean J Pediatr. 2014 Feb;57(2):55-66.
Lopez AS, Guris D, Zimmerman L, Gladden L, Moore T, Haselow DT, Loparev VN, Schmid DS, Jumaan AO, Snow SL. One dose of varicella vaccine does not prevent school outbreaks: is it time for a second dose? Pediatrics. 2006 Jun;117(6):e1070-7.
Mathias RG, Meekison WG, Arcand TA, Schechter MT. 1989. The role of secondary vaccine failures in measles outbreaks. Am J Public Health 79:475–478.
Mattos AA, Gomes EB, Tovo CV, Alexandre CO, Remião JO. Hepatitis B vaccine efficacy in patients with chronic liver disease by hepatitis C virus. Arq Gastroenterol. 2004 Jul-Sep;41(3):180-4.
McDonald KL, Huq SI, Lix LM, Becker AB, Kozyrskyj AL. Delay in diphtheria, pertussis, tetanus vaccination is associated with a reduced risk of childhood asthma. J Allergy Clin Immunol. 2008 Mar;121(3):626-31.
Mooi FR, van Oirschot H, Heuvelman K, van der Heide HG, Gaastra W, Willems RJ. Polymorphism in the Bordetella pertussis virulence factors P.69/pertactin and pertussis toxin in The Netherlands: temporal trends and evidence for vaccine-driven evolution. Infect Immun. 1998 Feb;66(2):670-5.
Moon SS, Wang Y, Shane AL, Nguyen T, Ray P, Dennehy P, Baek LJ, Parashar U, Glass RI, Jiang B. Inhibitory effect of breast milk on infectivity of live oral rotavirus vaccines. Pediatr Infect Dis J. 2010 Oct;29(10):919-23.
Nelson KM, Schram BR, McGregor MW, Sheoran AS, Olsen CW, Lunn DP. Local and systemic isotype-specific antibody responses to equine influenza virus infection versus conventional vaccination. Vaccine. 1998 Aug;16(13):1306-13.
Ohuabunwo C, Perevoscikovs J, Griskevica A, Gargiullo P, et al. Respiratory diphtheria among highly vaccinated military trainees in Latvia: improved protection from DT compared with Td booster vaccination. Scand J Infect Dis. 2005;37(11-12):813-20.
Oliveira TM, Mineo TW, Bason M, Day MJ, Machado RZ. IgG subclass profile of serum antibodies to Leishmania chagasi in naturally infected and vaccinated dogs. Vet Parasitol. 2009 May 26;162(1-2):16-22.
Pichichero M, Casey J, Almudevar A. Non- Protective Responses to Pediatric Vaccines Occur in Children Who are Otitis Prone. Pediatr Infect Dis J. 2013 Nov; 32(11): 10.1097/INF.0b013e31829e887e.
Poland G. 1998. Variability in Immune Response to Pathogens: Using Measles Vaccine to Probe Immunogenetic Determinants of Response. Am J Hum Genet 62, 215-220.
Queenan AM, Cassiday PK, Evangelista A. Pertactin-negative variants of Bordetella pertussis in the United States. (Letter) N Engl J Med 2013 Feb 7;368(6):583-4.
Rose TL, Marques da Silva MF, Goméz MM, Resque HR, Ichihara MY, Volotão Ede M, Leite JP. Evidence of vaccine-related reassortment of rotavirus, Brazil, 2008-2010. Emerg Infect Dis. 2013 Nov;19(11):1843-6.
Topley WWC, Wilson GS. 1923. The Spread of Bacterial Infection. The Problem of Herd-Immunity. Journ. of Hyg. xxi: 243-249.
van Boven M, Mooi FR, Schellekens JF, de Melker HE, Kretzschmar M. Pathogen adaptation under imperfect vaccination: implications for pertussis. Proc Biol Sci. 2005 Aug 7;272(1572):1617-24.
Versteegh FG, Schellekens JF, Nagelkerke AF, Roord JJ. Laboratory-confirmed reinfections with Bordetella pertussis. Acta Paediatr. 2002;91(1):95-7.
Vygen S, Fischer A, Meurice L, Mounchetrou Njoya I, Gregoris M, Ndiaye B, Ghenassia A, Poujol I, Stahl JP, Antona D, Le Strat Y, Levy-Bruhl D, Rolland P. Waning immunity against mumps in vaccinated young adults, France 2013. Euro Surveill. 2016;21(10).
Wang Z. Yan R. He H. Li Q. Chen G. Yang S. Chen E. Difficulties in Eliminating Measles and Controlling Rubella and Mumps: A Cross-Sectional Study of a First Measles and Rubella Vaccination and a Second Measles, Mumps, and Rubella Vaccination. PLoS One. 2014; 9(2): e89361.

ТЕРИАК - Димитричка Петрова

ТЕРИАК (Electuarium theriacale, Theriaca) ЩО Е ТО?


Териакът е създаден през ІІ в. пр. Хр. по времето на Митридат VІ (известен днес с прозвището царя-токсиколог), като универсална противоотрова, която трябвало да бъде взимана ежедневно профилактично, за да създаде имунитет на ползващия го и представлява своеобразен прародител на хомеопатията (Griffin 1995, 1-6). С териак се лекували неразположения и отравяния, той бил лек за всичко, панацея и благодарение на въздействието му върху организма, става популярен в целия древен свят. Териака се разпространявал във вид на зърна, течност, мехлем, които били съхранявани в порцеланови съдчета (капсули).
Митридат ползвал затворници, а и себе си за изпробване на различни отрови и противоотрови и намереното от него средство- „митридатум” се смята за вероятна основа на териака. Според легендите понтийският цар Митридат Евпатор /дългогодишен враг на римляните/ като малък вземал от това средство и бил неуязвим за всички известни отрови. Любопитно е, че няколко десетки години преди това гръцкият поет и лекар Никандър от Колофон пише специална поема за отровите и противоотровите. Тя е адресирана към царя на Пергамон Атала ІІІ, който също е известен с изпробването на различни отрови върху престъпници. По-късно, през І в., в Древен Рим лекарят на император Нерон – Андромах, усъвършенствал състава на лекарството, което било приемано и от Агрипина от страх сина й Нерон да не я отрови. Завършен вид на рецептата е придал Клавдий Гален, лекарят на император Марк Аврелий.
1. Клавдий Гален
Също така, както и много други негови колеги Клавдий Гален, се пробвал да състави универсалната противоотрова - т. нар. териак.
През ІІ в. Гален, лекарят на император Марк Аврелий изследва качествата на микстурата, отстранява някои съставки, включва нови (напр.: части от усойница) и опиум и по тази причина, продуктът се среща и под името Galene (спокойствие).
Като резултат от изследванията на Гален върху лекарството се появява и неговия трактат „De theriaca ad pisone”(Griffin 2004, 317). Широкият спектър от болести, които лекувал Териака го направили много известен, така че през средните векове неговата употреба влязла в наръчниците за опазването на човешкото здраве (Arano 1976, XLI). За усъвършенстването на рецептата Гален получил златна верижка от император Марк Аврелий с гравиран по нея надпис - «От Антонин, император на римляните на Гален, император на лекарите».
Препоръките на Гален за изготвяне на териак останали в сила чак до 13 в. ). Първоначално лекарството е съдържало 41 съставки, при Гален стават 55, а по-късно и 60 (Watson 1966).
През 1746 година териакът като лекарство бил регистриран в Лондон с 61 съставки и станал известен в Англия, като венециански петмез (меласа) (Griffin 2004, 324)
2. Териака в България
Териака е бил познат и в България. Свидетелство за това са данните за открити у нас над 22 капачета за териак (Герасимов 1963, 279-280; Юрукова 1977, 24-28; Владимирова-Аладжова 1983; Писарев 1985, 41-44; Койчева 1988, 38-40; Тонев 1999, 48-49; Жекова 2000-2001, 159-161; Плетньов 2002, 27-31; Плетньов 2003, 49-51; Николов, под печат; Ботева, под печат).
Това вълшебно лекарство, церящо всичко, не само е било познато, но дори е било и фалшифицирано, открита е голяма група - 11 броя капачета на фалшиво лекарство ( Сред находките са капачета, използвани за затваряне на капсулите с фалшиво лекарство. Като изработка те са груби, надписите им са с много грешки или имитират различни букви, а изображенията са схематични и небрежно гравирани.). Счита се, че лекарството се е фалшифицирало в Истанбул, а у нас фалшификатите са попадали, поради близостта ни с Турция.
Има и не малко на брой други сведения за употребата на Териака в България.
2.1. Из “Стратегикон на Псевдомаврикий”: „Те употребяват също и дървени лъкове и малки стрели, намазани с отрова, която силно действува, ако раненият от такава стрела не се е намазал предварително с течността териак или с други помощни средства, познати на лекарската наука.”
2.2. Из “ТАКТИКА” от император Леон VІ Философ (886-912)
„Употребявали също така и дървени лъкове и стрели, намазани с отрова, чието действие може да бъде предотвратено само ако раненият приготви териак или друго противоядие или пък веднага изреже раната, за да не се разпространява, защото иначе действува пагубно върху цялото тяло. Имали навик да живеят и да търсят закрила в гористи и мъчнопроходими местности."


2.3. Из „Историята на Йоан Кантакузин”( три тома обхваща времето от 1320 до 1362 г.)
Сведението принадлежи на Йоан Кантакузин- очевидец и участник в събитията на Балканския полуостов през ХІV в., който говори за похода на византийците срещу цар Михаил Шишман, след тяхната неуспешна обсада на Филипопол. Византийският император заповядва на деспота на мизите- Войсил да се върне в земите си и да приготви войската и себе си за сражение. Съобщават му, обаче че Войсил е умрял. Императорът се връща в Адрианопол тежко засегнат, поради факта, че не успял да накаже неприятелите. След осем дни императорът получава писмо, че Войсил е жив.
„Понеже (Войсил) ял гъби сърдечните мускули били парализирани и в продължение на три дни бил обхванат от тежка летаргия и силна безчувственост, така, че изглеждало да е умрял. След това близките му си послужили с териак и с така наречените от лекарите противоядия и едвам го върнали кам живот .”
3. Световни творби, в които се споменава за Териака
3.1. „Мадам Бовари”- Гюстав Флобер
„Каниве се канеше да предпише териак, когато чуха плясъка на камшик;”
3.2. „Островът от предишния ден”- Умберто Еко
„В този свят — казваше още глашатаят на покаянието, — вие сте навикнали да виждате, че за всяка болка се е намирал някакъв лек и няма рана без нейния мехлем, нито яд без неговия териак.”
3.3. „Печатът”- Рита Моналди, Франческо Сорти
„Каква отвратителна миризма има това твое масло. Можем ли да сме сигурни, че не е отровно?
Успокоих го относно доказаните качества на лекарството, изработено от маестро Антонио Фиорентино, за да предпазва от чумата във Флорентинската република. Състоеше се, както ми бе казал Кристофано, само от левантински териак, варена с лимонов сок, карлина вулгарис, императорска туя, женшен, шафран и бял диктамон. От масажа на гърдите, който междувременно бях започнал да му правя, Робледа изглежда се разнежи, заслушан в имената на тези билки, като че ли така неприятният им мирис се заличаваше. Както вече бях забелязал при Клоридия, щипещите пари и разнообразните разтривания, с които прилагах мазилата на Кристофано, успокояваха наемателите и им развързваха езика. „
„Тогава си спомних, че трябваше да завърша обиколката за раздаването на лекове срещу заразата. Облякох се и взех със себе си торбата с шишенцата. Възнамерявах първоначално да дам териак за стомашни смущения и една подсладена отвара от жълто огниче на Бреноци, освен това предстоеше парна баня за Стилоне Приазо, а после трябваше да сляза на първия етаж при Девизе и Дулчибени.”
3.4. „Салернски кодекс на здравето”- Арнолд от Вавилон
В рицарско време Арнолд от Вавилон (около 1235 – 1311г.), в началото на 14-тото столетие съставя книгата „Салернски кодекс на здравето”, в която се казва
„Седефче, чесън, териак и орех, както и круша и черна ряпа обещават да служат като антидот на отровата.”
4. Театър на Териака
В производството на териака са си съперничили редица градове - Венеция, Флоренция, Падуа, Милано, Болоня, Генуа, Константинопол (Истанбул) и Кайро, чието място на търговски центрове улеснявало снабдяването с необходимите съставки за производството му (Charles 1927, 214). Най-прочут между всички и най-търсения по цяла Европа бил териакът от Венеция. Той съдържал шестдесет съставки от растителен и животински произход, но в основата му бил опиума. В случай, че лечението с него не водело до изцеление, се считало, че това се дължи на неговата неправилна доработка, лошо качество на използваните съставки или неправилно съхранение след употреба. За да се отстранят причините за евентуален терапевтичен неуспех, производството на лекарството се подлагало на внимателна проверка, като трябвало да бъде публично приготвяно с много блясък и церемонии (Mann 1984, 123). Така се стигнало до провеждането във Венеция на „Театър на териака”, който се организирал на 24 август - празника на Св. Вартоломей. Тогава всички съставки били излагани публично и аптекарите започвали приготовлението на микстурата, която след това трябвало да отлежи дванадесет години, за да се получи качествен продукт.
Широкото разпространение и високата цена на териака, довели до злоупотреби в производството му и до появата на фалшификати. Това принудило производителите на лекарството да се обединят, което станало факт през 1606 г. в Монпелие. Организацията включвала всички конкуренти в производството на лекарството, като това се приемало за сериозна мярка срещу фалшификациите (Davidson 1952, 316).
5. Рецепти за Териак
5.1. Рецепта за Териак, влизащ в състава на шведската горчивка
Рецептата за съдържанието на 5гр. териак, който влиза в състава на шведската горчивка съм набавила като изображение и я има на български език.
5.2. Руска рецепта за Териак
Rhiz. Angelicae p. 6,0, Rhiz. Ser-pentariae p. 3,0, Rhiz. Valerianae p. 2,0, Bulbi Scillae p. 2,0, Rhiz. Zedoariae p. 2,0, Cort. Cinnamomi p. 2,0, Ferr. sulfur, p. 1,0, Myrrhae 1,0, Mel. depur. 75,0.
5.3. Рецепта за Териак венециански (Electuarium Theriaca)
Тази рецепта съм качила като изображения, отсканирани от оригинала.
5.4. рецепта за български Териак 100
Казват, че Териак 100 е наречен така, защото е направен при стотния опит. Сухият екстракт от корени на жълта тинтява е бил основният компонент и се е смятал за панацея по отношение на сърдечните заболявания, а тайната на приготвянето му се предавала само от баща на син.
Точната рецепта не можах да открия, но успях да разбера, че този български вариант се състои само от 7 билки, които превръшат хранителната добавка в универсален хармонизатор, укрепващ сърдечния мускул и нервната система.
Изготвил:
Димитричка Петрова

Нашата страница във Фейсбук

УНИЩОЖЕНИЕ НА ТУМОР -СХЕМА

УНИЩОЖЕНИЕ НА ТУМОР -СХЕМА
УНИЩОЖЕНИЕ НА ТУМОР -СХЕМА