ЗАЩО КОЛЕКТИВНИЯТ ИМУНИТЕТ ЧРЕЗ ВАКСИНИ Е НЕПОСТИЖИМА УТОПИЯ?

Официалните здравни власти оправдават задължителните ваксинации и стремежа за висок ваксинален обхват с нуждата да бъде защитен всеки член на обществото от „ваксино-предотвратимо“ заболяване и да се осигури като цяло общественото здраве. Постоянно ни се напомня, че ако намалее ваксиналното покритие сред децата в дадено общество, това крие рискове да пламнат епидемии от болести с потенциално „ужасяващи“ последствия за децата и имунокомпрометирани индивиди. Постоянно ни се внушава, че стриктното изпълнение на имунизационния календар ще предотврати епидемиите и ще защити неваксинираните по медицински причини деца чрез ефекта на т.нар. „колективен имунитет“ (анг. „herd immunity“, стаден имунитет). Твърди се, че поради тази причина не можело да има право на личен избор за ваксините. Вярно ли е това? Може ли високото ваксинално покритие да осигури колективен имунитет и да защити обществото от епидемии, какво представлява тази хипотеза и защо е невярна?

Представата за колективен имунитет съществува от първата половина на 20-ти век във връзка с разпространението на инфекциозни болести и теорията е описана в първоначалния си вид през 1923 г (Topley and Wilson, 1923). През 1933 г, Dr. A. Hedrich, здравен инспектор в Чикаго установява, че през периода 1900-1930 г епидемиите от морбили в Бостън изглежда да намаляват, ако 68% от децата са преболедували от инфекцията (Hedrich, 1933a). След това, Dr. Hedrich наблюдава, че след преболедуване от морбили на 55% от децата в Балтимор, останалата част от популацията изглежда да бъдат защитени (Hedrich, 1933b). Точно това наблюдение формира основите на идеите за масовите ваксинационни кампании. По-късно теорията е обобщена и представена като математически модел в списание Nature през 1985 г като решение на система от диференциални уравнения, отчитащи различни епидемиологични параметри (Anderson and May, 1985). Тази математическа концепция в най-добрия случай може да опише естествения колективен имунитет при някои заболявания, при които се изгражда доживотен имунитет след преболедуване. При разглеждане на проблема с ваксино-индуцирания имунитет обаче, учудващо и съвсем неоснователно се приема(както и по-рано, още през 30-те години), че ваксините, също както някои естествено прекарани инфекциозни заболявания, създават доживотен имунитет (или може би ще го създадат след n-тата реимунизация?) и изчисленията предвиждат, че ако 95% от членовете на обществото са ваксинирани, ще бъдат победени някои инфекциозни болести. Ваксините обаче не могат да осигурят такава ефективна колективна защита от епидемии, дори при 100% ваксинален обхват, поради следните причини:

1. Ефикасността на ваксините обикновено се определя серологично, т.е. по концентрацията (титрите) на получените в резултат на ваксинацията специфични антитела. Когато тези титри са по-високи от определени нива, считани за „защитни“, се приема, че ваксината е постигнала своя ефект. Данни от лабораторно контролирани експериментални проверки на ефикасността на ваксините при хора по отношение на реална защита от дадено заболяване липсват, тъй като провеждането на такива научни експерименти би означавало да се инфектират умишлено с болестотворния агент ваксинирани и неваксинирани (за контрола) хора, за да се види дали ваксината предпазва от заболяване и до каква степен (такива експерименти не могат да се провеждат по етични съображения). Поради тази причина, т.нар. „серологична ефикасност“ на ваксините не може да служи за точна оценка на ефекта от ваксинацията върху превенцията на дадено заболяване.

2. Имунитетът от ваксините не е напълно ефективен, нито е доживотен. Ваксино-индуцираният имунитет не наподобява имунния отговор при естествена инфекция. Причините за това са различни:

• неадекватният Тн1/Тн2 разбалансиран имунен отговор при адювантните инактивирани ваксини, съдържащи алуминиев хидроксид/фосфат, който обикновено е поляризиран към тип Тн2 (активиране на В-клетките и получаване на антитела) и недостатъчно ефективен Тн1 и цитотоксичен Т-клетъчен отговор (Gupta, 1998; Hurwitz and Morgenstern, 2000; McDonald et al., 2008);
• спадане на титрите на антителата с времето (което налага нуждата от реваксинации) и нарастваща вероятност за заболяване при среща с патогена дори при ваксинирани лица (Versteegh et al., 2002; Lopez et al., 2006);
• при ваксиниране и естествена инфекция се получават различни съотношения субкласове антитела (Jelonek et al., 1993; Nelson et al., 1998; Isa et al., 2002; Oliveira et al., 2009);
• ефикасността на ваксините може да е различна в различните региони на света (Moon et al., 2010); подмяна на патогенни серотипове в популацията в резултат на серотипово специфичните вакисни, предлагащи само частична, бързо намаляваща защита и изискващи непрекъснат мониторинг и ревизия (Galanis et al., 2016; Gladstone et al., 2015; Lee et al., 2014), и др.;
• при инжекционните ваксини се преодоляват естествени „входни врати“ за инфекциите, каквито често са мукозните повърхности на дихателната и храносмилателната системи. В резултат на това, ваксините водят до системен имунен отговор предимно от антитела тип IgG, но не и ефективен мукозен имунитет, който се определя основно от антитела тип IgA (и някои клетъчни фактори), т.е. не се създава ефективен имунен отговор на „входните врати“ на инфекцията, което е още една причина за компрометиране на реалната ефикасност на ваксините да предпазват от инфекция (Czerkinsky et al., 1999).

Тези научни факти показват, че съществува голяма разлика между естествено придобития имунитет и ваксино-индуцирания. Имунният отговор, получен от ваксини, съдържащи атенюирани или инактивирани патогени, както и адюванти и други компоненти, не е точна имитация на имунния отговор, получен в резултат на естествена инфекция.

3. При немалко хора (относителният им брой зависи от конкретната ваксина, възрастта на пациентите, наличието на определени заболявания и др.) не се получават достатъчно високи („защитни“) титри на антитела след ваксиниране дори и след реваксиниране – това са така наречените „poor responders“ или нонреспондери – не изграждат „защитни“ титри на антитела след ваксинация (Denis et al., 1984; Agarwal et al. 1999; Poland, 1998; Mattos et al., 2004; Pichichero et al., 2013). Дали реваксинирането на тези хора, чиято лична имуногенетика не благоприятства висока продукция на антитела в отговор на дадена ваксина, ще коригира тяхното наследствено детерминирано ниско ниво на отговор към ваксината? Оказва се, че „poor responders“ или нонреспондерите си остават такива дори след реваксинации (Mathias et al., 1989). Какво да направим с тези хора, при които дори принудата да се реваксинират, не върши работа?

4. В други случаи е установено, че заболели ваксинирани са изградили към ваксиналните антигени високи титри на антитела, които на теория би трябвало да ги предпазят от болестта, но изследвания показват обратното (Crone and Reder, 1992; Gouma et al., 2016). Те, както и ваксинираните безсимптомни преносители на инфекцията по време на епидемични вривове, се явяват и разпространителни на инфекцията сред популацията, като могат да заразят ваксинирани и неваксинирани (Ohuabunwo et al., 2005; Faneve et al., 2015). Съществува и друг проблем – изкуствено завишени оценки за ефикасност на ваксините (Cherry, 2012).

5. Наблюдават се мутационни процеси в патогените и масовите ваксинации могат да селектират нови мутантни ваксино-резистентни патогенни щамове (Queenan et al., 2013), които са друга причина за понижена ваксинална ефикасност и фактор за заболяване при среща с патогена (Carman et al., 1990), включително поява на ваксино-дериватни щамове в резултат на реасортация, причиняващи заболяване (Bucardo et al., 2012; Hemming & Vesikari, 2012; Rose et al., 2013), както и геномна нестабилност на живите ваксинални щамове (Connaughton et al., 2015). Ваксините срещу бързо изменчиви вируси показват статистически незначима ефикасност (Demicheli et al., 2014).

6. Един от обществените проблеми с ваксините, които не сигуряват доживотен имунитет е това, че се създават цели поколения възрастни хора, които нямат имунитет към патоген, който е временно елиминиран от циркулация в дадена популация. След дълъг период на липса на дадено заболяване, появата на инфекция с този патоген може да доведе до много по-големи епидемии, отколкото предвиждат стандартните модели (Heffernan and Keeling, 2009). Това означава, че временният ефект от масовите ваксинации (ако въобще има такъв) може да доведе до заличаване на дълготрайния естествен колективен имунитет и да изправи обществото пред опасност от още по-големи епидемии.

7. Ваксинацията с неефикасна ваксина може да има редица неочаквани и нежелани последици –  да  повиши нивото на разпространение на патогените и евентуално да увеличи вирулентността им (Gandon & Day, 2008; van Boven et al., 2005). В действителност, мутирали патогени, които са в състояние да избегнат предизвикания от ваксинация или инфекция имунитет, са селективно облагодетелствани и може да се очаква, че патогенните популации ще се развиват и станат полиморфни (Mooi et al., 1998; van Boven et al., 2005).

Според твърденията на здравните „експерти“, обществото ни се намира в риск от пламване на епидемии, ако ваксиналното покритие спадне под 95%. По-голямата част от членовете на обществото обаче никога не са били ваксинирани срещу патогените, чиито антигени са включени в някои от новите детски ваксини, нито пък са редовно реимунизирани. Това означава, че условията за ваксино-индуциран колективен имунитет на практика не са били реализирани цели десетилетия и въпреки това, не са пламвали опустошителни епидемии.

Практически всички публикации, целящи да ни убедят в ефикасността на ваксините и изграждането на колективен имунитет, са основани на епидемиологични статистически данни, „установяващи“ определени корелации. Добре известно е, че корелациите (дори да ги има) не са доказателства за причинно-следствена връзка и следователно тези проучвания не могат да служат за доказване на ефективност или реализиране на колективен имунитет.

От всичко това следва, че хипотезата за колективен имунитет чрез ваксини е мит,  непостижима утопия, при това изградена на нереални теоретични предположения. Фактите за наблюдавани епидемии дори при високоваксинирани популации (Albertson et al., 2016; Khetsuriani et al., 2001; Ohuabunwo et al., 2005; Klein et al., 2012; Vygen et al., 2016), включително при 99% ваксинално покритие (Gustafson et al., 1987; Wang et al., 2014), недвусмислено потвърждават това.

Но ако ваксино-индуцираният колективен имунитет е просто една експериментално недоказана теория и утопия, как тогава здравните власти ще оправдаят действията си за принудителните масови ваксинации?

---

Автор: Георги Г.

Цитирана литература:

Agarwal SK, Irshad M, Dash SC. Comparison of two schedules of hepatitis B vaccination in patients with mild, moderate and severe renal failure. J Assoc Physicians India. 1999 Feb;47(2):183-5.
Albertson JP, Clegg WJ, Reid HD, Arbise BS, Pryde J, Vaid A, Thompson-Brown R, Echols F. Mumps Outbreak at a University and Recommendation for a Third Dose of Measles-Mumps-Rubella Vaccine – Illinois, 2015-2016. MMWR Morb Mortal Wkly Rep. 2016 Jul 29;65(29):731-4.
Anderson RM, May RM. Vaccination and herd immunity to infectious diseases. Nature. 1985 Nov 28-Dec 4;318(6044):323-9.
Bucardo F, Rippinger CM, Svensson L, Patton JT. Vaccine-Derived NSP2 Segment in Rotaviruses from Vaccinated Children with Gastroenteritis in Nicaragua. Infect Genet Evol. 2012 Aug;12(6):1282-94.
Carman WF, Zanetti AR, Karayiannis P, Waters J, Manzillo G, Tanzi E, Zuckerman AJ, Thomas HC. Vaccine-induced escape mutant of hepatitis B virus. Lancet. 1990 Aug 11;336(8711):325-9.
Cherry JD. Why Do Pertussis Vaccines Fail? Pediatrics 2012, VOLUME 129 / ISSUE 5
Crone NE, Reder AT. Severe tetanus in immunized patients with high anti-tetanus titers. Neurology. 1992 Apr;42(4):761-4.
Connaughton SM, Wheeler JX, Vitková E, Minor P, Schepelmann S. In vitro and in vivo growth alter the population dynamic and properties of a Jeryl Lynn mumps vaccine. Vaccine. 2015 Aug 26;33(36):4586-93.
Czerkinsky C, Anjuere F, McGhee JR, George-Chandy A, Holmgren J, Kieny MP, Fujiyashi K, Mestecky JF, Pierrefite-Carle V, Rask C, Sun JB. Mucosal immunity and tolerance: relevance to vaccine development. Immunol Rev. 1999 Aug;170:197-222.
Denis F, Mounier M, Hessel L, Michel JP, Gualde N, Dubois F, Barin F, Goudeau A. Hepatitis-B vaccination in the elderly. J Infect Dis. 1984 Jun;149(6):1019.
Demicheli V, Jefferson T, Al-Ansary LA, Ferroni E, Rivetti A, Di Pietrantonj C. 2014. Vaccines for preventing influenza in healthy adults. Cochrane Database of Systematic Reviews, Issue 3. Art. No.: CD001269.
Faneye AO, Adeniji JA, Olusola BA, Motayo BO, Akintunde GB. Faneye AO1, Adeniji JA1, Olusola BA1, Motayo BO1, Akintunde GB2. Viral Immunol. 2015 Jul-Aug;28(6):304-8.
Galanis I, Lindstrand A2, Darenberg J1, Browall S3, Nannapaneni P4, Sjöström K5, Morfeldt E5, Naucler P6, Blennow M7, Örtqvist Å8, Henriques-Normark B9. Effects of PCV7 and PCV13 on invasive pneumococcal disease and carriage in Stockholm, Sweden. Eur Respir J. 2016 Apr;47(4):1208-18.
Gandon S, Day T. Evidences of parasite evolution after vaccination. Vaccine. 2008 Jul 18;26 Suppl 3:C4-7.
Gladstone RA, Jefferies JM, Tocheva AS, Beard KR, Garley D, Chong WW, Bentley SD, Faust SN, Clarke SC. Five winters of pneumococcal serotype replacement in UK carriage following PCV introduction. Vaccine. 2015 Apr 21;33(17):2015-21.
Gouma S, Ten Hulscher HI, Schurink-van ‘t Klooster TM, de Melker HE. Mumps-specific cross-neutralization by MMR vaccine-induced antibodies predicts protection against mumps virus infection. Vaccine. 2016 Jul 29;34(35):4166-71.
Gupta RK. Aluminum compounds as vaccine adjuvants. Adv Drug Deliv Rev 1998;32:155–172.
Gustafson TL, Lievens AW, Brunell PA, Moellenberg RG, Buttery CM, Sehulster LM. Measles outbreak in a fully immunized secondary-school population. N Engl J Med. 1987 Mar 26;316(13):771-4.
Jelonek M, S J Chang, C Y Chiu, M K Park, M H Nahm, J I Ward. Comparison of naturally acquired and vaccine-induced antibodies to Haemophilus influenzae type b capsular polysaccharide. Infect Immun. 1993 Dec; 61(12): 5345–5350.
Hedrich AW. 1933a. Estimates of the child population susceptible to measles, 1900-1930. Am. J. Hyg. 17:613-630.
Hedrich AW. 1933b. Oxford Journals. Monthly Estimates of the Child Population “Susceptible” to Measles, 1900-1931. Baltimore, MD. Am. J. Epidemiol. 17(3):613-636.
Heffernan JM, Keeling MJ, „Implication of vaccination and waning immunity,“ Proc R. Soc. B 276, 2071-2080 (2009).
Hemming M, Vesikari T. Vaccine-derived human-bovine double reassortant rotavirus in infants with acute gastroenteritis. Pediatr Infect Dis J. 2012 Sep;31(9):992-4.
Hurwitz EL, Morgenstern H. Effects of diphtheria-tetanus-pertussis or tetanus vaccination on allergies and allergy-related respiratory symptoms among children and adolescents in the United States. J Manipulative Physiol Ther. 2000 Feb;23(2):81-90.
Isa MB, Martínez L, Giordano M, Passeggi C, Cristina de Wolff M, Nates S. Comparison of Immunoglobulin G Subclass Profiles Induced by Measles Virus in Vaccinated and Naturally Infected Individuals.
Khetsuriani N, Bisgard K, Prevots DR, Brennan M, Wharton M, Pandya S, Poppe A, Flora K, Dameron G, Quinlisk P. Pertussis outbreak in an elementary school with high vaccination coverage. Pediatr Infect Dis J. 2001 Dec;20(12):1108-12.
Klein NP, Bartlett J, Rowhani-Rahbar A, Fireman B, Baxter R. Waning Protection after Fifth Dose of Acellular Pertussis Vaccine in Children. N Engl J Med 2012; 367:1012-1019
Lee H, Choi EH, Lee HJ. Efficacy and effectiveness of extended-valency pneumococcal conjugate vaccines. Korean J Pediatr. 2014 Feb;57(2):55-66.
Lopez AS, Guris D, Zimmerman L, Gladden L, Moore T, Haselow DT, Loparev VN, Schmid DS, Jumaan AO, Snow SL. One dose of varicella vaccine does not prevent school outbreaks: is it time for a second dose? Pediatrics. 2006 Jun;117(6):e1070-7.
Mathias RG, Meekison WG, Arcand TA, Schechter MT. 1989. The role of secondary vaccine failures in measles outbreaks. Am J Public Health 79:475–478.
Mattos AA, Gomes EB, Tovo CV, Alexandre CO, Remião JO. Hepatitis B vaccine efficacy in patients with chronic liver disease by hepatitis C virus. Arq Gastroenterol. 2004 Jul-Sep;41(3):180-4.
McDonald KL, Huq SI, Lix LM, Becker AB, Kozyrskyj AL. Delay in diphtheria, pertussis, tetanus vaccination is associated with a reduced risk of childhood asthma. J Allergy Clin Immunol. 2008 Mar;121(3):626-31.
Mooi FR, van Oirschot H, Heuvelman K, van der Heide HG, Gaastra W, Willems RJ. Polymorphism in the Bordetella pertussis virulence factors P.69/pertactin and pertussis toxin in The Netherlands: temporal trends and evidence for vaccine-driven evolution. Infect Immun. 1998 Feb;66(2):670-5.
Moon SS, Wang Y, Shane AL, Nguyen T, Ray P, Dennehy P, Baek LJ, Parashar U, Glass RI, Jiang B. Inhibitory effect of breast milk on infectivity of live oral rotavirus vaccines. Pediatr Infect Dis J. 2010 Oct;29(10):919-23.
Nelson KM, Schram BR, McGregor MW, Sheoran AS, Olsen CW, Lunn DP. Local and systemic isotype-specific antibody responses to equine influenza virus infection versus conventional vaccination. Vaccine. 1998 Aug;16(13):1306-13.
Ohuabunwo C, Perevoscikovs J, Griskevica A, Gargiullo P, et al. Respiratory diphtheria among highly vaccinated military trainees in Latvia: improved protection from DT compared with Td booster vaccination. Scand J Infect Dis. 2005;37(11-12):813-20.
Oliveira TM, Mineo TW, Bason M, Day MJ, Machado RZ. IgG subclass profile of serum antibodies to Leishmania chagasi in naturally infected and vaccinated dogs. Vet Parasitol. 2009 May 26;162(1-2):16-22.
Pichichero M, Casey J, Almudevar A. Non- Protective Responses to Pediatric Vaccines Occur in Children Who are Otitis Prone. Pediatr Infect Dis J. 2013 Nov; 32(11): 10.1097/INF.0b013e31829e887e.
Poland G. 1998. Variability in Immune Response to Pathogens: Using Measles Vaccine to Probe Immunogenetic Determinants of Response. Am J Hum Genet 62, 215-220.
Queenan AM, Cassiday PK, Evangelista A. Pertactin-negative variants of Bordetella pertussis in the United States. (Letter) N Engl J Med 2013 Feb 7;368(6):583-4.
Rose TL, Marques da Silva MF, Goméz MM, Resque HR, Ichihara MY, Volotão Ede M, Leite JP. Evidence of vaccine-related reassortment of rotavirus, Brazil, 2008-2010. Emerg Infect Dis. 2013 Nov;19(11):1843-6.
Topley WWC, Wilson GS. 1923. The Spread of Bacterial Infection. The Problem of Herd-Immunity. Journ. of Hyg. xxi: 243-249.
van Boven M, Mooi FR, Schellekens JF, de Melker HE, Kretzschmar M. Pathogen adaptation under imperfect vaccination: implications for pertussis. Proc Biol Sci. 2005 Aug 7;272(1572):1617-24.
Versteegh FG, Schellekens JF, Nagelkerke AF, Roord JJ. Laboratory-confirmed reinfections with Bordetella pertussis. Acta Paediatr. 2002;91(1):95-7.
Vygen S, Fischer A, Meurice L, Mounchetrou Njoya I, Gregoris M, Ndiaye B, Ghenassia A, Poujol I, Stahl JP, Antona D, Le Strat Y, Levy-Bruhl D, Rolland P. Waning immunity against mumps in vaccinated young adults, France 2013. Euro Surveill. 2016;21(10).
Wang Z. Yan R. He H. Li Q. Chen G. Yang S. Chen E. Difficulties in Eliminating Measles and Controlling Rubella and Mumps: A Cross-Sectional Study of a First Measles and Rubella Vaccination and a Second Measles, Mumps, and Rubella Vaccination. PLoS One. 2014; 9(2): e89361.