Нека ви разкажа и аз как се излекувах от рака. Следвах само инстинктът си за самосъхранение и огромната си жажда за живот.
Бях на 55години, когато го откриха. Страдах от постоянно и тежко главоболие. В началото не му обръщах особено внимание, но когато болките станаха нетърпими, отидох на лекар.
Много беше страшно, когато докторът се обърна към мен и ми каза: „Мила Госпожо….не се стряскайте сега, но в главата ви има тумор. Най-вероятно е глиобластом, който за съжаление е с недобър изход“.
Още потръпвам, само при спомена за тези негови думи.
Веднага започнах всякакви допълнителни изследвания, последва и операция, защото вече трудно говорех, а едната ми ръка вече не ме слушаше.
Никога няма да забравя мига, в който се видях в огледалото след нея! Бях цялата в бинтове и не приличах на себе си. А когато трябваше да ми се свали превръзката, изтръпнах. Отсреща ме гледаше едно гологлаво и непознато лице. Бях съсипана. Въпреки, че бяха отстранили само част от тумора/не са посмели да изрежат всичко, поради риск от загуба на говорните ми функции/ и операцията бе минала успешно, аз повече се вълнувах от това как ще ме възприемат хората с новия ми вид. Чувствах се като белязана, като престъпник.
След като се прибрах вкъщи, имах доста дни за размисъл защо ми се беше случило всичко това. И открих причината.
Въпреки, че имам 3 деца и чудесен съпруг, преди много години забременях. Тъкмо се бяхме оженили със съпруга ми и очаквахме с голяма радост бебето. Така стана обаче, че 2 дни след раждането ми съобщиха, че бебето е починало. Но аз го чух как изплака и го видях. Нямаше му нищо и всичко беше наред. Не можех да повярвам, че след една чудесна, нормална бременност и леко раждане, изведнъж с бебето ми е станало нещо лошо. Посках да го видя,дори и мъртво,за да се убедя, че това е той, но не ми го дадоха. Казаха, че нямало смисъл. Да съм приемела факта, че е починало. Млада съм била, щяла да съм имала тепърва дечица.
Знам, че звучи като сапунен сериал, но оттогава нямаше ден, в който да не мислех за момченцето си, което не можахме да отгледаме със съпругът ми. Не можех да си простя, че така бързо се примирих с това, което ми казаха лекарите и не настоявах, въпреки всичко да го видя. Цял живот се чувствах виновна за това, че всъщност бебето ми е живо, а аз не направих нищо, за да си го върна. Чувствах отвътре, че бебето ми е живо и се раздирах от непоносима вина, че заради мен то е откъснато от истинските си родители.
За мен това беше отключващият фактор, за да се разболея. Нищо, че по-късно родих още 3 прекрасни същества, нямаше нощ, в която да не мислех за бебето си. Само който не е изживявал това, няма представа каква размазваща, гореща мъка е .
Когато се разболях, реших че Бог ме наказва за това, че не съм настоявала да видя „мъртвото телце“ тогава. И почувствах, че трябва да оцелея и оживея, за да направя така, че да го открия, защото знаех, че той е жив! Знаех го, както всяка една майка усеща децата си!
Една нощ сънувах един много странен сън: в него Бог ми се яви, прегърнал през рамо един прекрасен млад мъж. Тогава чух: „Дъще, ето го сина, който ти отнеха. Той е жив и здрав и ще го намериш, но преди това трябва всеки ден да правиш по една добрина на ден. Дори да е една усмивка само, всеки ден искам от теб да правиш за някого по едно добро дело. Тогава ще ти върна здравето и детето ти! Тогава ще го срещнеш и ще го познаеш!“
Бях плувнала цялата в пот на сутринта. Започнах да си мисля, че съвсем полудявам и неказваща на никой, започнах всеки ден да правя добрини на хората.
Виждах някой стар дядо да се качва по стълбите – взимах му торбата с покупки, виждах намусената продавачка в магазина – а аз и разказвах някой весел виц, за да се усмихне, изпаднат на някой пари от портфейла, докато плаща някаква стока в магазина – аз ги взимам и му ги връщам, някой ме помоли за пари назаем – давам, без да ги искам обратно. Всъщност много добрини направих през този период. Всеки ден си ги записвах в една тетрадка. С това сякаш исках да докажа на Бог, че съм изпълнителна и правя всичко така, както той ми е казал, само и само за да оздравея и намеря сина си.
Това ми даде такива неподозирани сили да се боря със заболяването, че не мога да ви го опиша. Всеки ден, вместо да мисля за заболяването си, аз мислех каква ще е днешната добрина, която мога да направя за някой.
Отказах всякаква химиотерапия(за да се спре развитието на тумора),въпреки настояванията на всички. Аз си знаех вътрешно коя е моята истинска терапия и не исках да чувам за друга. Аз живеех само с една мисъл – да правя всеки ден по едно добро и да вярвам, че ще открия детето си. Забравях дори за болестта си.
Така и стана. След 6 месеца, без каквато и да е химио или лъчетерапия, на контролния преглед се установи, че остатъкът от тумора просто е изчезнал и се е стопил. НЯМАШЕ ГО. Лекарят ме гледаше като извънземна и само цъкаше с език: „Това просто не е възможно! Знаете ли, че всъщност от глиобластома спасение няма на практика?!?“
А аз само се хилех като някоя глупачка насреща му. Как да му кажа какво ме е спасило? Та нали щеше да ме помисли за някоя кукундрела.
Минаха 6 години от тогава. Смело мога да заявя, че вече съм здрава. А сега май съм на път и да открия и сина си.
Понякога, когато следваш интуицията си е най-доброто решение. Аз се доверих на Бог в съня си и го приех за истина. Бях убедена, че това е знак от него и добре, че му се доверих. Той ми даде вярата, от която се нуждаех, както и причината, поради която да се боря за живота си!
Мислете ме за луда, но това е моята истина. А тя е точно такава, защото на практика доказах, че успях да се справя и без стандартната химиотерапия в такива случаи. Просто се доверих на Бог и думите му! Хора, той наистина съществува! Ако му се доверите, ще ви изцери!
Това е накратко, Мая моята история. Ако искайте я публикувайте, ако искайте недейте. Ще ви кажа обаче само едно – нищо не става случайно в нашият живот! Ако болестта е дошла, вместо да се тръшкаме, по-добре да я приемем и да започнем да се оглеждаме за знаците. При всички случаи тях ги има и те искат да ни кажат, че трябва да променим нещо в себе си, за да оздравеем. Направим ли го – ракът ще си е свършил работата и ще си иде.
Бъдете благословена с това, което правите, за да вдъхвате повече вяра на хората в тяхното оздравяване! "
М. И. от Варна.
Статията е авторска. Може да бъде публикувана и разпространявана, само чрез упоменаване на източника, или чрез изричното съгласие на Мая Здравкова. В противен случай всеки подлежи на съдебна отговорност, във връзка със защита на авторските права.
Благодаря Ви за споделянето! http://clubnarakovobolni.com
