В растенията наред с първичните съединения, които пряко участват в обмяната на веществата, се синтезират и много други органични съединения, разглеждани най-често като вторични вещества. Някои от тези вещества имат ясно изразена биологична активност и се използват за лечение на различни заболявания. В билките се съдържат най-често сложни комплекси от вещества с различна химична природа.
Лечебното действие на билките се дължи па съдържащите се в тях химични съединения. През последните години в резултат на интензивни проучвания познанията за химичния състав на растенията нараснаха многократно. Така например преди около 25 години броят на познатите алкалоиди беше не повече от 500, а днес вече са установени над 5000 различни алкалоиди. Заедно с химичното изучаване на лечебните растения и изолирането на нови субстанции са проведени и обширни фармакологични изследвания за определяне биологичната активност на много природни съединения.
Гликозиди
Гликозидите са една от най-големите групи биологично активни съединения с твърде разнообразна структура и много широко разпространение в растителния свят. Молекулата им е изградена от две части: захарна част, наречена гликон, и нeзахарна част – агликон или генин. Трудно разтворимите във водата агликони при свързване със захарите стават много по-разтворими.
От химично гледище се различават няколко типа гликозиди:
- О-гликозиди, в които захарният компонент е свързан с хидроксилната група на агликона.
- С-гликозиди, в които връзката между агликона и захарта е чрез въглеродни атоми. Този тип гликозиди много трудно се хидролизират. Такива са някои флавонови гликозиди, например витексин, който се съдържа в плодовете на глога и има доказано кардиотонично действие.
Освен посочените две групи О- и С-гликозиди в растенията се срещат и S- и М-гликозиди.
Химичният характер на агликоните е твърде различен. Те могат да бъдат алкохоли, феноли, киселини, полифеноли, лактони, отнасящи се към различни химични групи, например терпени, стероиди, хинони, иридоиди и др. В последно време са установени и гликозиди с алкалоиди и сесквитерпенови лактони.
Захарната част може да бъде от една или повече монозахаридни молекули и в зависимост от това се различават монозиди, биозиди, триозиди и т.н. Номенклатурата на гликозидите не е еднаква, но често се използва окончанието „-озид“. Наред с това се употребяват и традиционни названия, като например рутин вместо рутозид (флавонолов гликозид с алгикон кверцетин и захарен компонент биозата рутиноза, която е изградена от глюкоза и рамноза). В растенията най-често се срещат β-гликозиди, които са много по-трайни от α-гликозидите.
Гликозидите, които се съдържат в лечебните растения, в зависимост от химичната природа на агликона се разделят на следните основни групи:
Фенолни гликозиди
Агликоните на тези гликозиди са феноли или фенолни киселини. От групата на фенолите най-често се срещат гликозиди на хидрохинона и флороглуцина. В някои семейства, като например Върбовите (Salicaceae) и Пиреновите (Ericaceae), тези гликозиди са твърде широко разпространени. Към семейство Пиренови принадлежат мечото грозде и червената боровинка, в листата на които се съдържат гликозидите арбутин и метиларбутин с дезинфекциращо пикочните пътища действие. От групата на фенолните киселини с най-голямо значение са производните на бензоената и хидроксиканелената киселина, като например р-кумарова, кафена, ферулова, салицилова, галова и др. Някои от тях, като например феруловата, са с доказано жлъчетворно и жлъчегонно действие. Освен гликозидно свързани, фенолните киселини често се срещат свободни или под форма на депсиди. Елаговата киселина, която влиза в състава на някои хидролизиращи се танини, е депсид на галовата киселина. Тя има силно кръвоспиращо действие. Широко разпространена в растенията е и хлорогеновата киселина, която е депсид между кафена и хининова киселина. Тя е с жлъчегонно действие. В много представители на семейство Устноцветни (Lamiaceae) се съдържа и депсидната розмаринова киселина.
Флавоноидни гликозиди
Агликоните им са флавони, флавоноли, халкони, изофлавони и др. Названието на тези съединения идва от „флавус“ – 'жълт', тъй като са оцветени от бледожълто до жълто-оранжево. Тези пигменти са широко разпространени и се срещат почти във всички растения и растителни части. Придават жълтия цвят на много цветове, но се съдържат и в листата, корените и плодовете. Биологичната активност на флавоноидите се проявява в различни насоки:
- повишават устойчивостта на капилярните кръвоносни съдове, увеличават тяхната еластичност и затова се прилагат при кръвоизливи от различен произход, а също и като профилактично средство при начална склероза на кръвоносните съдове;
- доказано е, че диуретичното действие на някои билки се дължи на съдържащите се в тях флавоноиди, като например хвойна, хвощ, изсипливче, листа от бяла бреза, цвят от бъз и др.;
- стимулират сърдечната дейност и понижават високото артериално налягане (хипотензивно действие), например някои от съединенията, съдържащи се в глога;
- установено е, че някои флавоноиди имат и спазмолитично действие, например съдържащите се в лайката гликозиди на апигенина, лутеолина и кверцетина;
- флавоноидите имат значение и като естествени противоокислители, например предпазват витамин С от окисляване.
Антоцианови гликозиди
Тази група обхваща червени, сини и виолетови багрила, които се съдържат в плодовете и цветовете на много растения. По химична структура са твърде близки до флавоноидите, към които често се отнасят. Познати са над 300 антоцианови гликозида, но те са производни само на около 15 агликона (антоцианидини). Действието им е подобно на флавоноидите, като влияят върху пропускливостта на капилярите. Освен това имат противовъзпалително действие и се използват при някои очни заболявания. Повишават остротата на зрението даже при недостатъчно осветление. С подчертана активност в това отношение са антоциановите гликозиди, съдържащи се в плодовете на черната боровинка.
Антрагликозиди
Агликоните им са производни на антрацена и в зависимост от степента на окисленост биват антрахинони, антрони и антраноли. Антрахиноновите гликозиди се срещат главно в представители на семействата Лападови, Зърнастецови, Брошови, Бобови и Кремови. Антрахиноните отдавна са познати като слабителни или пургативни средства при хроничен запек. По-често срещаните антрахинонови гликозиди са производни на агликоните хризофанол, алосемодин, франгулаемодин, реин, фисцион и др. Те се съдържат в корените на ревена, в корите на зърнастеца, в листата и плодовете на сената и др.
Кумаринови гликозиди
Те са производни на α-пирона, но могат да се разглеждат и като лактони на о-хидроксиканелената киселина или по-общо като фенилпропанови производни. Основен представител е кумаринът, ядрото на който взема участие в структурата на всички кумаринови съединения от този тип. Различават се няколко основни групи – кумарини, изокумарини, фурокумарини и пиранокумарини. Разпространени са главно в семействата Сенникоцветни, Седефчеви, Розоцветни, Бобови, Сложноцветни, Картофови и др. От тази група са познати около 200 съединения. Някои от техните производни притежават спазмолитично и диуретично действие, а други разширяват коронарните съдове. Фурокумарините абсорбират силно ултравиолетовата светлина и във връзка с това влизат в състава на препарати против слънчево изгаряне. За някои съединения от тази група е установено, че имат и слабо седативно действие. Дикумаролът е субстанция с антикоагулантно действие. Всред кумарините се срещат и токсични вещества. Например гъбата Aspergillus flavus продуцира токсин със силно канцерогенно действие. Този тип съединения се съдържат в хранителни продукти, поразени от плесенни гъби.
Сърдечно действащи гликозиди
Названието на тези гликозиди идва от тяхното специфично действие върху сърдечния мускул. Както по действие и терапевтично приложение, така също и по строеж на агликоните те са много добре обособена група. Агликоните им имат стероидна структура и са подобни на половите хормони, жлъчните киселини и витамин D. По строеж се отнасят към две основни групи:
- карденолиди – в листата на червения и вълнестия напръстник, горицвета, боянката, зокума, момината сълза и др.;
- буфадиенолиди — в кукуряка, морския лук и дяволската уста.
Наред с терапевтичното си действие при сърдечна недостатъчност тези съединения са силно токсични, поради което използването им трябва да бъде винаги под лекарски контрол. Лечебните растения, които съдържат сърдечно действащи гликозиди, се използват главно като суровина за производство на лекарствени препарати от химико-фармацевтичната промишленост.
Сапонини
Названието на тази голяма група природни съединения идва от латинската дума „сапо“ – 'сапун', поради това, че техните водни разтвори при разклащане силно се пенят и образуват стабилна, дълго неизчезваща пяна. Те са безцветни вещества, най-често с добра разтворимост във вода и характерното свойство да лизират (разрушават) червените кръвни клетки, т.е. да проявяват хемолитична активност.
Агликоните на сапонините носят специфичното название сапогенини. В зависимост от химичната структура на сапогенините се различават две основни групи:
- стероидни сапонини,
- тритерпенови сапонини.
Стероидни сапонини
По химична структура те са близки с половите хормони, сърдечните гликозиди, стеролите и имат еднакъв основен скелет с тях. Стероидните сапонини се срещат главно във видове от следните семейства: Кремови, Диоскорееви, Агавови, Картофови, Бобови, Живеничеви и др. Те имат голямо значение като изходна суровина за синтез на стероидни хормони и производни на кортизона. Най-подходящ за тази цел е сапогенина диосгенин, който се получава главно от представители на Диоскореевите, но също от някои видове Картофови и Бобови, например от семената на сминдуха. Някои стероидни сапонини имат антибактериално и противогъбно действие.
Тритерпенови сапонини
Сапогенините на тези гликозиди са тритерпени. Според броя на бензолните ядра, които изграждат тяхната молекула, те се делят главно на пентациклични и тетрациклични. По-широко са разпространени пентацикличните и повечето от сапонините, които се съдържат в лечебните растения, са от β-амиринов тип. Най-важните тритерпенови сапонини са есцинът в конския кестен, сапорубинът в сапунчето, глициризинът в сладника, примуласапонинът в игликата, хедерасапонинът в бръшляна и др.
Тритерпеновите сапонини намират приложение в терапията предимно като отхрачващи средства – експекторанти, подпомагащи отделянето и изхвърлянето на храчките от дихателните пътища. Те дават добър ефект само в подходящи дози, а при приемане на по-голямо количество предизвикват гадене и дори повръщане. Освен това сапонините активират слюнчените жлези и секрецията на стомашно-чревната лигавица, с което благоприятстват храносмилането. Притежават интересното свойство да улесняват резорбцията на веществата в храносмилателната система. Сапонините се използват и като емулгатори. Най-силният цитостатик от растителен произход засега се смята тритерпеновият сапонин, изолиран от цикламата, но не се прилага поради силна токсичност.
Иридоидни гликозиди
Агликоните им най-често имат основен скелет, изграден от циклопентанов пръстен, кондензиран с α-пирон. Тези съединения обикновено са със силно горчив вкус. Разпространени са изключително в двусемеделните растения. Особено често се срещат в семейство Живеничеви (аукубинов тип), семейство Устноцветни (харпагозид), семейство Брошови (асперулозид), семейство Тинтявови (секоиридоиди) и семейство Дилянкови (валепотриати). Някои от иридоидите са антибиотици с антибактериално и противогъбично действие. Валепотриатите, съдържащи се в дилянката и други видове от семейство Дилянкови, имат ясно изразено седативно действие. Секоиридоидите на семейство Тинтявови са горчиви вещества, отдавна познати като апетитовъзбуждащи средства. Някои иридоиди имат освен това хипотензивно и противовъзпалително действие.
Цианогенни гликозиди
При разпадането си под действието на специфични ферменти тези гликозиди отделят циановодород. Разпространени са най-често в представители на семейство Розоцветни (амигдалин в горчивите бадеми), а също в семейство Живеничеви (пруназин), в семейство Бъзови (самбунигрин) и в семейство Ленови (линамарин). Цианогенните гликозиди се намират в семената, но също в листата и корените.
Тиогликозиди
Това са гликозиди, съдържащи сяра. Под действието на ферменти те се разпадат и отделят етерично масло, което силно дразни кожата и лигавиците. Най-богати на тиогликозиди са растенията от семейство Кръстоцветни, между които черният синап, съдържащ синигрин. Освен това те се срещат в латинката, резедата, в някои видове млечки и във видовете лук. Тиогликозидите имат бактериостатично и противогъбно действие, а някои са с жлъчегонно действие (например съдържащите се в ряпата).
Алкалоиди
Алкалоидите са природни съединения с основен характер, в молекулата на които винаги има азот и се отличават със специфично физиологично действие. Повечето от алкалоидите са силно токсични съединения и само в терапевтични дози се използват като лечебни средства. Алкалоидоносните растения най-често намират приложение като суровина за производство на лечебни препарати и много по-ограничено се употребяват направо като билки.
Към типичните алкалоиди се отнасят главно хетероциклени съединения. Класификацията на алкалоидите е в зависимост от хетероциклената система, която изгражда основното ядро.
По-важните групи са следните:
Пиридинови и пиперидинови алкалоиди
Към тази група се отнасят никотинът, който се съдържа в листата на тютюна; изопелетиеринът, основна съставка на наровите кори, а също е намерен и в жълтата тлъстига заедно с алкалоида седамин; силно отровният кониин, който се съдържа в бучиниша.
Хинолизидинови алкалоиди
Съдържат се предимно в представители на семейство Бобови. Важни алкалоиди от тази група са цитизинът, съдържащ се в листата на жълтата акация и в някои видове жълтуга; спартеинът, изолиран от различни видове бобови растения, а също от представители на семейство Лютикови, семейство Лободови и др.
Тропанови алкалоиди
Те са характерни главно за видовете от семейство Картофови. Основни алкалоиди от тази група са атропинът, L-хиосциаминът, скополаминът. Те се съдържат в лудото биле, татула, бляна и др. Препаратите, получени от лудо биле, намират широко приложение като спазмолитични и болкоуспокояващи средства при стомашни и чревни колики, язви, жлъчни и бъбречни камъни, спазми на пикочните пътища и др.
Хинолинови алкалоиди
Главен алкалоид от тази група е хининът, който се добива от кората на хиновото дърво. Хининът е специфично противомаларийно средство, но притежава и антипиретично действие. В хиновата кора се съдържат още към 25 други алкалоида, от които приложение намира само хинидинът за лечение на сърдечна аритмия. Хиновите кори се използват за получаване на препарати с апетитовъзбуждащо действие, като например хиновото вино и хиновата тинктура.
Изохинолинови алкалоиди
Тук се отнасят алкалоидите на опия, който представлява засъхнал и изсушен млечен сок, получен от нарязаните неузрели плодове на сънотворния мак. Опият съдържа до 25% алкалоиди. От него са изолирани около 30 алкалоида, от които по-важни са следните: морфин, наркотин, папаверин, тебаин, кодеин, нарцеин и др. В медицината широко се използват морфинът, кодеинът и папаверинът. Изохинолинови алкалоиди се съдържат също така в змийското мляко, росопаса, киселия трън и др.
Индолни алкалоиди
От тази група са алкалоидите, които се съдържат в моравото рогче. Препарати от него намират приложение в акушеро-гинекологичната практика като тонизиращо матката средство при маточни кръвотечения. Индолни алкалоиди се съдържат освен това в листата на зимзелена, в семената от стрихноса и др. От корените на индийското растение рауволфия се добива алкалоидът резерпин, който намира широко приложение като понижаващ артериалното налягане препарат.
Пуринови алкалоиди
Пуриновите алкалоиди се съдържат главно в кафето, чая и какаото. Основни алкалоиди от тази група са кофеинът, теоброминът и теофилинът.
Танини (дъбилни вещества)
Танините са полимерни фенолни съединения с молекулно тегло от 1000 до 5000. Те са широко разпространени в растенията, но особено богати на тези вещества са представителите на семействата Върбови, Букови, Лападови, Розоцветни, Здравецови, Бобови, Устноцветни, Ерикови и др. Танините са главна действаща съставка на лечебните растения от родовете Дъб, Очиболец, Кървавиче, Смрадлика и др. Най-често се натрупват в кората на ствола при дървесните видове, но също се съдържат в корените и коренищата, листата и стъблата на тревистите растения.
Природните дъбилни вещества се разделят на две големи групи: 1) кондензирани и 2) хидролизиращи се.
Кондензирани танини
Те са полимери на катехините (флаванол-3) и лейкоцианидините (флавандиоли-3,4) или съполимери на тези два типа флавоноидни съединения. Тук се отнасят танините, които се съдържат в кората на дъба, коренището на очиболеца, плодовете на черната боровинка, стръковете на камшика и др.
Хидролизиращи се танини
Под действието на киселини те се хидролизират до по-прости фенолни съединения, като галова и елагова киселина и в зависимост от това се разделят на: а) галотанини и б) елаготанини. Галотанините са естери на галовата или дигаловата киселина с глюкоза, при което към една молекула глюкоза могат да се присъединят до 5 молекули галова или дигалова киселина. В елаготанините захарите са гликозидно свързани с елаговата киселина, която няма свободна карбоксилна група и свързването е чрез фенолните хидроксилни групи. Богати на елаготанини са шикалките, листата на смрадликата, коренището на динката и др.
Танините се прилагат главно като затягащи (адстрингентни) средства поради тяхното уплътняващо действие върху тъканите и кръвоносните съдове. Те образуват върху външния пласт на лигавиците или кожата коагулационна мембрана, която предпазва тъканите и окончанията на сетивните нерви от дразненето на различни агенти. В резултат на това при възпаление на лигавицата на устата и храносмилателния тракт възпалението и болките намаляват, разширените кръвоносни съдове се свиват и лигавицата става непропусклива за токсични вещества. Билките, съдържащи танини, се прилагат при диарии, дължащи се на възпаление на чревната лигавица от неинфекциозен и инфекциозен произход. Танините, от една страна, обезвреждат микроорганизмите, като коагулират протоплазмата им, а, от друга, адсорбират отделените от тях токсини. За перорално (през устата) приложение се предпочитат билки, съдържащи предимно катехинови танини, тъй като те имат по-меко адстрингентно действие. За външна употреба при кожни заболявания (екземи, дерматити), потене на краката, хемороиди, а също и при възпаление на лигавицата на устната кухина се употребяват предимно билки, богати на галотанини.
Етерични масла
Етеричните масла са сложни смеси от различни органични съединения. Притежават характерна миризма и са летливи. Те са твърде различни от тлъстите масла (мазнините), с които нямат нищо общо в химично отношение. Основната част от съединенията, които влизат в състава на етеричните масла, са от групата на терпените, които имат изопреноидна структура. В етеричните масла са установени само два класа терпеноиди – монотерпени и сесквитерпени. Наред с терпените в много етерични масла се съдържат и други алифатни и ароматни съединения – най-често производни на фенилпропана. Терпеноидите в етеричните масла са въглеводороди или техни кислородни производни – алкохоли, алдехиди, кетони, киселини, феноли, естери и лактони. Повечето от терпените са течности, но сред тях има и кристални вещества, които са разтворени в етеричното масло. Терпените могат да бъдат ациклични (алифатни) и циклични (хидроароматни) съединения.
В състава на едно етерично масло обикновено влизат десетки различни съединения, но най-често едно от тях е основно и се съдържа в по-значително количество – понякога и над 50%. Например в ментовото масло основно съединение с ментолът, в анасоновото – анатолът, и т.н. От етеричните масла досега са изолирани над 500 различни съединения.
Етеричните масла са много широко разпространени в растенията. То са характерни за редица родове и за някои семейства, например Борови, Хвойнови, Лаврови, Седефчеви, Сенникоцветни, Устноцветни, Сложноцветни и др. В растителните тъкани етеричните масла са разположени в специални етеричномаслени клетки (семейство Лаврови) или в междуклетъчни вместилища от различен тип (семейство Борови, семейство Сенникоцветни и семейство Седефчеви). В представителите на семейство Устноцветни и семейство Сложноцветни етеричното масло се продуцира от външни епидермални жлези и се натрупва между клетъчната обвивка и кутикулата. Различните органи на едно и също растение най-често съдържат етерично масло с еднакъв състав, но са познати и някои изключения.
В етеричните масла се съдържат вещества с твърде разнообразно фармакологично действие, но лечебният ефект най-често зависи от основните съставки.
Етеричномаслените растения и етеричните масла, които се съдържат в тях, намират приложение при лечението на различни заболявания. От твърде широкия спектър на действие, което имат етеричните масла, ще бъдат посочени само най-основните типове:
- Противовъзпалителното действие е характерно главно за етеричните масла, съдържащи азулени, като например етеричното масло на лайката, белия равнец, белия пелин и др.
- Отхрачващото действие е характерно за етеричните масла, които се съдържат в плодовете на някои растения от семейство Сенникоцветни, например анасон, резене и др., а също и в представители на семейство Устноцветни, например мащерка, риган и др. С отхрачващо действие са и етеричните масла, съдържащи цинеол, например евкалиптовото масло. Те имат пряко действие върху лигавицата на дихателните пътища, тъй като се излъчват през белите дробове, като увеличават бронхиалната секреция и облекчават отхрачването. Освен това фенолните съставки проявяват и антисептичен ефект.
- Диуретичното действие е характерно за някои етерични масла, които дразнят бъбречните каналчета и предизвикват увеличаване на отделената урина. С такъв ефект е етеричното масло на хвойновите шишарки и плодовете на магданоза. Трябва да се има предвид, че по-големи дози могат да предизвикат хематурия или анурия.
- Спазмолитично действие имат етеричните масла от много растения, например цветовете на лайката, плодовете на кима, кориандъра и резенето, коренищата на акоруса и др. На това действие се дължи благоприятният ефект при стомашно-чревни заболявания, придружени с колики и болки.
- Антисептичното действие е характерно за етеричните масла, съдържащи в по-големи количества фенолни съединения, като например евгенол в карамфиловото масло, тимол в мащерката и много др. Дезинфекционното действие на разтвори от тези етерични масла е еднакво по сила с разтвор на фенол, имащ същата концентрация.
- Жлъчегонно действие е установено за етеричните масла на ментата, ряпата и др. За някои съставки на етеричните масла, като борнеол, фенхон, пинен и терпинеол, също е доказано жлъчегонно действие.
- Карминативното действие е присъщо на редица етеричномаслени растения от семейство Сенникоцветни, например кимион, анасон, резене, кориандър, копър и др.
- Успокояващото действие е характерно за етеричното масло на дилянката, маточината, лавандулата, лайката и др.
- Противоглистното действие е характерно за етеричното масло на сантониновия пелин и противоглистния хеноподий, а също и за етерични масла, съдържащи туйон, като например от вратига и др. Туйонът е силно токсичен и затова приложението при деца на етеричномаслени растения, съдържащи туйон, трябва да се избягва.
- Дразнещи кожата и предизвикващи зачервяване са етеричните масла, които съдържат като главни съставки пинен и лимонен (терпентиново масло) или камфора, борнеол и цинеол. Зачервяване на кожата предизвиква и етеричното масло на синаповото семе. Тези етерични масла се предписват за външна употреба при ревматизъм, невралгии.
- Дразнещото действие на някои етерични масла върху лигавицата на устата и храносмилателния тракт засилва слюнчената и стомашната секреция, с което се подобрява храносмилането. На това действие се дължи употребата на редица етеричномаслени растения като подправки (канела, карамфил, джоджен и др.).
Етеричните масла намират голямо приложение и като ароматизиращи средства за подобряване вкуса и аромата на лекарствени препарати и хранителни продукти. Някои етерични масла, като лавандуловото, розовото, лайкового, ментовото, здравецовото и др., имат много голямо значение за парфюмерията и козметиката.
Полизахариди
Полизахаридите са високомолекулни полимери, в състава на които влизат разнообразии монозахаридни компоненти в различни съчетания и количества. Те се съдържат във всички растителни части, но в най-голямо количество като резервни вещества се натрупват в подземните органи.
Разделят се на две основни групп: хомополизахариди и хетерополизахариди.
Хомополизахариди
Те са изградени от едни и същи захарни единици. Към тази група се отнасят амплопектинът – главна съставка на повечето нишестета, инулинът – водноразтворим полизахарид, характерен за представителите на семейство Сложноцветни, целулозата – главен структурен материал на клетъчните обвивки, лихенинът – характерен за лишеите, и др.
Хетерополизахариди
Те се образуват от две или повече разнородни захарни единици. Към тях се отнасят пектините, гумите и слузните вещества, а също агарът и алгиновата киселина, които се съдържат във водораслите. Тук спадат и различните видове хемицелулоза.
От групата па хетерополизахаридите с най-изразено лечебно действие са слузните вещества. Те са основна съставка на редица билки, като например лененото семе, грудките от салеп, корените на ружата, листата на подбела и др. Намират приложение при стомашни и чревни възпаления (гастрити и ентероколити), а също като смекчаващо средство при възпаление на дихателните пътища. Върху възпалената лигавица те образуват защитна покривка, предпазваща сетивните нервни окончания от дразнещите вещества, с което подпомагат оздравителния процес. Слузните вещества имат свойството да набъбват във вода и да образуват вискозни разтвори. Приети през устата, те са едно от най-добрите средства за активиране перисталтиката на червата при хроничен запек. Трябва да се знае обаче, че приети в малки дози могат да покажат и обратен ефект – като затягащо средство, поради свойството им да поглъщат течности.
Слузните вещества на видовете от род Жиловлек притежават антибактериално и антивирусно действие. Някои слузни вещества и гуми намират приложение и като добри емулгатори и свързващи средства във фармацевтичната технология.
Източник : проф. Душка Станева, к.м.н., доц. Диана Панова, к.ф.н., н.с.I ст. д-р Лиляна Райнова, Иван Асенов, к.ф.н. – Билките във всеки дом – Медицина и физкултура, София, 1982
