неделя, 21 май 2017 г.

НАРОДНА МЕДИЦИНА

4. НАРОДНА МЕДИЦИНА

Традиционната народна медицина е важен дял от духовната култура на българите, който включва познанията за различните заболявания и начините и способите за тяхното лечение.

Интересът към народната медицина датира още от средата на XIX в., когато се появяват и първите събирачи на материали по народна медицина. Значителен принос в изучаването й имат Ц. Гинчев, д-р Ст. Ватев, А. Явашов, М. и К- Телбизови, Ив. Урумов, Хр. Вакарелски, В. Маринов, Л. Радева (Радева, 1985, 76—88).

Българската народна медицина е наследник на много положителни градидии от медицината на траки, славяни и прабългари.

У траките имало култ към водата, те практикували психотерапия (Орфей лекувал с музика, песни и баяния) и билколечение. Прабългарите също вярвали в очистителната сила на водата. Данни за практикуваната от тях медицина има във въпросите на Борис I (Михаил) и отговорите на папа Николай I — например за използуването на червен камък (глина — Н. К.) за лечение, тъй като той съдържал желязо; за постенето; за това, какви животни трябва да се ядат, и т. н. Славяните познавали и използували много лечебни растения.

Народните знания и начините за лекуване се запазили и обогатили през следващите векове. Крупни народни лечители през средновековието в България били Климент Охридски и Йоан Екзарх (IX в., в Шестоднева на Й. Екзарх има раздел «Описание на човешкото тяло»), Иван Рилски (X в.), Боян Магът (третият син на Симеон, който лекувал чрез хипноза и билколечение), Василий Врач (XIII в.).

Появата на богомилските учения оказва влияние и върху народната медицина. Богомилското съчинение «Зелейник» е най-старият известен лекарственик. В друг богомилски сборник — «Разумник», са поместени естественонаучни и медицински знания и съвети към хората, как да се хранят, как да живеят и да се радват на добро здраве и дълголетие.

През следващите векове продължава практикуването на народната медицина. За това говорят запазените писмени лековници, наричани още лекарственици (Радева, 1985, 79—80). Традиционните начини на лечение са практикувани до 20-те години на XX в. Народните лечители най-често са наричани баячи, знахари, врачове, правилци и др. Знанията си те не предавали на случайни хора, защото вярвали, че по този начин се губи силата на лечението. Чрез тях са запазени за поколенията много рационални начини на лечение, а също така и знания за свойствата на диворастящите билки и тяхната употреба.

В народната практика има интерсни предания и вярвания, свързани с болестите. Считайки заразните епидемични болести за резултат от действието на свръхестествени сили, населението извършва определени действия (заоравапе на селища; хващане на нов, жив

213

огън и прекарване на стадото, което боледува, през него; провиране на болните през корените на вековни дървета; месене на питки, които се намазват с мед или петмез и се оставят за умилостивяване, и др. под.).

Много често болестите са персонифицирани. Така например шарката е стара, грозна жена, която никои не иска да разсърди и даже не споменават името й, а я наричат с хубави имена — «милата майчица», «сладка и медена» и пр. За да я умилостивят, месят питка, намазват я с мед и я оставят някъде, за да си «хапне и да си иде блага-медена» (Радева, 1985, 81).

В традиционната народна медицина има две практики на лечение на различните болести: рационална и ирационална.Използуването им се определя от вида на заболяването —дали болестта е предизвикана от свръхестествени сили, или се касае за настинка, травма от удар, падане и т.н. Често ирационалните практики се прилагат, след като рационалните са безрезултатни. При ирационалните се наблюдават моменти от хипноза и внушение, които нерядко довеждат до възстановяване на здравето.

Лечебната магия е заместител на безсилието и ограничеността на обществената практика през първобитната епоха. Магичните лекувания биват главно предметно-обредни и словесни, а значителна част от тях са смесени (Георгиев, 1980, 17 и сл.). При това магията може да бъде имитативна, контагиозна и смесена, а към словесните магии спадат баянията и молитвите.

При имитативното магично лекуване се извършват прости действия с обикновени достъпни предмети, ефектът от които се пренася мислено върху други — недостъпни физически (болестта) и дори мислено недостижими (нейната същност) обекти.

При контагиозните магични лекувания се цели съпречистяване на обекта (болния човек) с видимите и доказани свойства на достъпен обект. Така при уплаха на дете майката допира три пъти разперените пръсти на дясната ръка до гърдите на детето и до земята с думите «земня да се уплаши, ти да не се уплашиш» (СбНУ, VI, 117). Така се извършва своеобразна «размяна» на болестта с неспособността на земята да се уплаши (Георгиев, 1980, 8). Тук спадат и контагиозните магии по механизъм — например носенето на амулети.

Към смесените (имитативно-контагиозни) лечебни практики се отнася лекуването на уроки. Сред българите е съществувало вярването, че злите помисли или погледи на завистливи хора довеждали до урочасване ка хора и животни. Затова против уроки зашивали на шапчицата на малко бебе златна паричка, украсявали конската амуниция със синци и лъскави токички или окачвали червен пискюл, за да отвлекат вниманието на «лошите очи», на «лошия поглед», да прогонят злите помисли. Ако въпреки това обектът бъде урочасан, водели го на баячка да му бае, да му врачува.

Баячките извършват определени действия, които са придруже-

214

ни с определен текст. Те говорят тихо, почти неразбираемо с нисък, монотонен глас.

Против уроки се практикува освен произнасянето на неразбираеми заклинания и измиването на лицето и ръцете на болния с мълчана вода, в която е пуснат «жив въглен» от огнището (Радева, 1980, 483). В тези случаи се съчетава магическата сила на водата с тази на огъня.

В магичната лечебна практика е налице използуването и на различни растения (с имена на еднакви или от същия корен с тези на болестите, за да се лекува по принципа подобно с подобно). Тук се разчита на съпричастието на растенията и тайните сили, призовани да повлияят на болестта.

Редица билки имат универсално лечебно предназначение. Така Д. Маринов сочи като най-употребявани в магичните практики билките: омайниче, любиче, деленка, перуника, комунига, чемерика, тинтява, вратика, пелин, кукуряк, великденче, гергевка, еньовка, росен и др. (СбНУ, 28, 574). Често пъти е използуван и шипковият храст като храст на самовилите, притежаващи силата да разболяват и да лекуват (СбНУ, 13, 135).

Нашият народ познава интересни практики за узнаване причинителя на уплахата или болестта и тяхното прогонване. Широко разпространено е лекуване за страх чрез леене на куршум и чрез т. нар. весене (Янакиева, 3). Болния завързват за краката с въже и го превързват с главата надолу. След това го омитат с метлата и бухат с тупалката, като същевременно изричат думите:

Слез, страх, от сърце,
ела, сърце, на място,
страх да иде по горите,
по водите,
дето птиче не пее,
дето куче не лае,
дето човек не ходи.
(Янакиева, 3)

Наред с ирационалните практики българските народни лечители познавали и използували и много рационални начини и способи за лечение на различни заболявания: чрез билколечение. чрез масажи и разтривки с различни смеси (олио, оцет и чер пипер; заешка мас и др.), ползуването на т. нар. «жежки извори» (минерални извори) или «аязма» (извори, чиято вода се смята за лековита), ваксинирането на здрави хора и животни с ваксина, взета от болни хора или животни.

За много нервни заболявания съществуват рационални начини на лечение: пръскане с вода, в която са топени определени билки, кръвопускане. Последното става най-често с помощта на пиявици, които залепват на врата на болния, или чрез рязане с бръснач на гърба на болния.

Особено често прилагано в цялата българска етническа терито-

215

рия е билколечението. При проследяване начините за лечение на редица заболявания се установява, че народните лечители са имали солидни познания по ботаника. Разпространено е схващането, че «за всяка болка има и билка».

Според народните вярвания билките се берат в определени дни — най-често Гергьовден и Еньовден, — когато имат най-голяма лечебна сила. Лечебността на билките се пази в тайна от народните лечители и знанията за билките и лечението на отделните заболявания се предават на син или дъщеря, а понякога направо на внук или внучка и по този начин стават родова тайна.

Натъртено място се третира чрез налагане със счукан кромид. При посиняване на цялото тяло от натъртване се практикува завиването на пострадалия с още топла кожа от заклан овен (Радева, 1985, 85). При счупване или изкълчване се търси помощ от т. нар. чакръкчии, правилци, правачи, които наместват изкълчените или счупените крайници, като ги обездвижват за определено време със специално направени дъсчици, или длабки. Някъде се прави т. нар. якия от яйчен белтък, настърган сапун и силна ракия. Тази смес се бърка върху огън, докато се получи еднородна маса, след което я намазват върху платно, с което завързват след наместването счупения крайник. След изстиването якията се втвърдява и не позволява никакво движение (Радева, 1985, 85).

В българската народна медицина като цяло преобладават рационалните методи на лечение на редица заболявания. Някои от народните лекарствени средства, известни и прилагани от някогашните народни лечители, след съответното експериментално и клинично изпробване са внедрени в съвременната българска фармацевтична промишленост, като например благия мехлем, капки за нос със съставка кромид лук и пр. (Радева, 1985, 88).

Николай Колев


=======================



Списък на старинни книги за билколечение - руски език

Старинные книги по травам – травники



Старинные, средневековые и современные книги по травам (травники) – это книги, включающие перечень лекарственных растений, их описание и применение.

С самых давних времен люди использовали растения для лечения различных заболеваний. Изучением свойств растений всегда занимались врачи, астрологи и маги. Поэтому в книгах-травниках описываются лечебные, астрологические и магические свойства растений.

До наших дней сохранилась информация о древних, средневековых и более позднихкнигах-травниках и их авторах. Современные травники во многом опираются на древние и средневековые источники по травам.

Ниже мы приведем самые известные старинные книги-травники.


Старинные книги-травники и их авторы


Шень-Нун (3216 г. до н.э.) – китайский император, собрал все имеющиеся в то время сведения о лечебных растениях и составил книгу "Бен-Цао" ("Книга о травах"). В этой книге он обобщил опыт применения лекарственных растений в Китае. Эта книга считается первоисточником восточных сочинений по медицине.

"Папирус Эберса" (около 1570 г. до н.э.) – древнеегипетский травник. Содержит описание многих растений и их лечебное применение при разных заболеваниях.

Диоклей (IV в. до н. э.) – труды о лечебных растениях.

Кратеус (I в. до н. э.) – труды о лечебных растениях.

Авл Корнелий Цельс (конец I века до н. э. – начало I века н. э.) – написал 8 томов о медицине, в которых обобщил все знания о медицине своего времени. Описал лекарственные растения и способы их применения при лечении заболеваний.

Педаний Диоскорид (1 век н.э.) – древнеримский врач греческого происхождения. Занимался изучением лекарственных растений. Написал сочинение из 5 томов "Materia medica" ("О лекарственных средствах"). Он описал около 800 лекарственных растений и как они действуют.

Кай Плиний Старший (23 - 79 гг. н. э.). В своем труде "Естественная история", состоящем из 37 книг, он собрал более 2000 работ разных авторов. Описал растения и дал рекомендации об их лекарственном применении.

Ларг Скрибоний (первая половина 1 века н.э.) – древнеримский врач, занимающийся астрологией. Написал лечебник (сборник рецептов трав), составленный по зодиакальному принципу. Известен удачным гороскопом, сделанным императору Тиберию.

Клавдий Гален (129 - 201 н.э.) – древнеримский врач и фармацевт. Переработал сочинения предшественников и создал новое учение об активных веществах в лекарственных растениях. Предложил извлекать активные вещества из растений путем приготовления настоев, отваров, настоек и экстрактов. Рекомендовал смешивать разные вещества, чтобы усилить их действие. Написал около 200 трудов по медицине, из них – два травника, которые переводились на многие языки. Его идеи и сейчас не потеряли своего практического значения. До сих пор отвары, настои, настойки и экстракты называют галеновыми препаратами.

Апулей  (1У век н. э.) – составил самый известный в то время древнеримский (латинский) травник.

Гиппократ (460 - 377 гг. до н.э.) – известный древнегреческий врач. В своей врачебной деятельности использовал препараты из лекарственных растений. Первое собрание сочинений по медицине, которые приписывались Гиппократу, появились в III веке до нашей эры. Предположительно, это собрание работ разных авторов – последователей Гиппократа. По этим работам можно судить о медицинских знаниях того времени. Считается, что Гиппократ описал 236 видов лечебных растений. Ему приписывается известное высказывание, что болезни происходят от недостатка или избытка в организме того или иного элемента.


Средневековые книги-травники и их авторы


Известная поэма "Одо из Мена" (Х век) – о лечебных свойствах более 100 видов растений.

Авиценна (Ибн Сина) (980 - 1037 гг.) – ученый, философ и врач, выдающийся представитель арабской медицинской школы. Написал "Канон врачебной науки" в пяти томах, который в средние века был настольной книгой для врачей. И сейчас "Канон врачебной науки" имеет огромную ценность. В своем труде Авиценна описал около 900 видов лекарственных растений.

Хнльдегард фон Бинген (XII в.) – сочинение "Физика".

Альберт Великий (XIII в.) – сочинение "Естественная история".

Томас де Кантипрато (ХУ в.) – написал "Книгу природы".

Парацельс (1493 - 1541) – выдающийся врач. Создал учение, согласно которому каждая трава по окраске и внешнему виду имеет указание о своем лечебном назначении. Например, желтый цвет растений говорит об их эффективности при лечении заболеваний печени и желчного пузыря, а форма листьев, внешне похожих на внутренние органы человека, указывает на их способность лечить болезни этих органов. Это учение было очень популярным, хотя, как выяснилось позже, оно не соответствует действительности.

Леонарт Фукс (1501 - 1566) – профессор медицины. В 1542 году вышел его труд по лекарственным растениям.

Иероним Бок (1498 - 1554) – теолог, опубликовал травник в 1539 году.

Петрус Андреас Маттиолус (1500 - 1577) – врач. Опубликовал травник в 1554 году.

Отто Брунфельс (1488 - 1534) – опубликовал травник.

Адам Лоницер (1528 - 1586) – опубликовал травник.

Якоб Теодор Табернемонтанус (1520-1590) – издал травник в 1613 году.

Ли Ши Чжень (1522 - 1596) – ученый-фармаколог. Опубликовал 52 тома "Бэн-цао-ган-му" ("Основы фармакогнозии"), в которых дал характеристику 900 видам целебных растений. Указал способы и время сбора лечебных трав, методы приготовления и дозы употребления.

Николас Кальперер (1616 - 1654) – английский медик-астролог, знаток траволечения. Разработал принципы астрологического траволечения. Систематизировал травы по знакам Зодиака и планетам. Его системой пользуются до сих пор. При лечении назначал травы, относящиеся к планетам-антагонистам планет, ответственных за данное заболевание. Например, назначал травы Солнца при болезнях Сатурна и Марса.

Седир "Магические растения" 1655 г. (русский перевод 1909 г.)

Себастьян Кнайпп (1821 - 1897) – в своих трудах переработал уже известные знания по травам и добавил собственный опыт. Лечил настоями и соками трав.

Кюнцле (1857 - 1945) – автор популярной книги по травам  "Chrut und Unchrat", вышедшей в 1911 году.

Первые переводы древних травников Диоскорида, Галена и Апулея на европейские языки (итальянский, французский, английский, немецкий) появились в IX и X веках. Средневековые европейские травники впервые появились в 15-16 веках. Информация в них была в основном заимствована из более древних античных или арабских источников.

В средние века кроме известных "травников" издавалось множество малоизвестных "лечебников", содержащих сведения о лекарственных растениях и их использовании.Множество новых травников были копиями известных средневековых книг.


Русские старинные книги-травники


"Изборник Святослава" (1073 г.) – древнерусский источник, включающий в себя описание лекарственных растений и рекомендации по их применению.

Травники "Аристотелевы врата" – 15 век. Включали в себя перечень лекарственных растений и способы их применения.

Н. Любчанин (? - 1548 гг.) – перевел на русский язык немецкий травник 1534 г. Пропагандировал астрологию.

"Вертограды" (ХУ - XVII вв.) – распространенные старорусские лечебники-травники, включающие описания растений и лекарственных препаратов из них. Являлись переводами европейских травников.

"Лечебник Строгановских лекарств" – травник, перевод с греческого языка (перевел врач Кайбышев, служивший на солеварне у Строгановых).
Н.Сахаров (1841 г.) – "Сказания русского народа". Сочинение включает раздел об употреблении трав.

Н. М. Амбодик-Максимович  (18 - 19 вв.) – опубликовал многотомный труд "Врачебное веществословие", в котором описал и зарисовал многие лекарственные растения.

А. П. Нелюбин (18 - 19 вв.) – профессор Медико-хирургической академии, издал "Фармакографию" в 2 томах.


Современные книги по травам


Современных книг по травам достаточно много. Приведем некоторые из них:

В. Орехов "Зеленая аптека"
П.М. Куренков "Русский народный лечебник"
Минеджян Г.З. "Сборник по народной медицине и нетрадиционным методам лечения"
Землинский С.Е. "Лекарственные растения СССР"
Махлаюк В.П. "Лекарственные растения в народной медицине"
Самылина И., Ермакова В. и др. "Фармакогнозия: атлас"
Соколов С.Я, Замотаев И.П. "Справочник по лекарственным растениям"
Турова А.Д. "Лекарственные растения СССР и их применение"
И многие другие.

Олег и Валентина Световид
http://www.waylux.ru/trav_knigi.html

Предполага се, че в най-дълбока древност първобитните хора набират опит първо за лечение на различни травми и наранявания, а вероятно и за «акуширане», основавайки се на своите инстинкти и наблюдения върху дивите животни. Бавно с цената на много грешки те започват да разпознават отделни отровни растения, гъби и животни, извличайки емпирично полезен опит. Съществуват исторически документи и паметници, показващи че от близо пет хилядолетия целенасочено се изследват и прилагат вещества от различен произход за лечение и профилактика на заболявания.


Исторически документи преди новата ера

  • Имхотеп (28 век пр. Хр.) е висш чиновник от времето на третата египетска династия. Бил е върховен жрец, астроном, архитект, лекар и първосвещеник. Почитан е като Бог на лечението, а гърците го свързват със своя Бог на медицината – Асклепий. В папирус от онова време се изброяват 48 вида травми и тяхното лечение със зашиване, използване на суровo месо за кръвоспиране и мухлясал хляб за борба с усложненията. В древен Египет е имало военни лекари и много зъболекари.

  • В папируса на Ebers (около 1600 г. пр. Хр.) се описват 700 природни лекарствени продуктa, вкл. обезболяващото действие на опия.

  • Китайският лекар Shen Nung (1300 г. пр. Хр., епоха Си-Чжоу) е автор на най-старата фармакопея в света – «Тракт за корените на тревите». В нея той описва лечебните ефекти на 365 растения. Shen Nung изследва и открива лечебното действие на жен-шен, ревен, канела, татул, Podophyllum peltatum, Ephedra. Важно място в древнокитайската медицина има учението за пулса и акупунктурата. Китайските лекари широко прилагат живака, оловото, съединенията на медта, среброто, желязото, сярата, магнезия и др. Те класифицират лекарствата в отделни групи – слабителни, кихателни, кръвоочистващи и др. През IX–VIII в. пр. Хр. възникванатурфилософската концепция за двете начала в света: Ин – тъмното, женското, инертното, и Ян – светлото, мъжкото, активното. Според това разбиране всичко в природата се намира в равновесие и затова в традиционната китайска медицина лечебните методи се прилагат за балансиране на тези две начала.

  • В Древна Индия аюрведичната2 литература (X–III в. пр. Хр.) представлява обширна за времето си медицинска енциклопедия, която отразява не само жреческата, но и рационалната медицина. Тази литература включва използването и на 760 лечебни растения, вкл. Rauwolfia serpentina (змийско коренче – «трева на лудостта»), от което през миналия век е изолиран алаклоидът резерпин. В древността в Индия използват чаулмугровото маслоза лечение на проказа.

  • Гръцкият лекар Hippocrates (460–370 пр. Хр.), наречен «баща на медицината» използва лечебното действие на много природни продукти. На него принадлежи мисълта «Primum non nocere» («Преди вичко да не вредим»)

  • Гръцкият философ и природоизследовател Theophrastus (300 г. пр. Хр.), наречен «баща на ботаниката», изучава действието на лудото биле и сената.


Исторически документи след новата ера

  • Римският военен лекар Педаний Диоскорид от Киликия (I в. сл. Хр.) има гръцки произход и пряко отношение към медицината по българските земи. Той написва трактата «De materia medica» («За лекарствените средства»), в който предлага систематично описание на лекарства, вкл. и много билки от тракийските земи. Трактът на Диоскорид се ползва с широко признание в продължение на следващите 15 века.

  • Виден представител на римската медицина е Claudius Galenus (129–201 г.) от Пергам, който създава технологии за получаване на лекарствени препарати, наречени по-късно «галенови» (galenica).

  • Византийският лекар Орибазий от Пергам (325–404) е автор на «Лекарствени сборници» и учебник, в които отделя голямо внимание на фармакотерапията и диетотерапията.

  • По време на разцвета на арабската култура през VII век в Багдад се създава първата аптека и постепенно от съсловието на лекарите се отделят аптекарите. «Арабският Гален» ал-Рази (865–925) създава болница в Багдад и ръководи лекарска школа. Той изследва ефектите на лекарствата върху маймуни.

  • Прочутият учен-енциклопедист на Средна Азия – Авицена (980–1037), наречен «князът на лекарите», систематизира известните по негово време медицински знания в петтомника – «Канон на медицината». Във II и V том той описва известните по негово време лекарства.

  • Филип Ореолус Теофрастус Бомбастус фон Хохенхайм (1493–1541), нареченParacelsus (професор по хирургия и терапия в Базелския университет), първи осъзнава необходимостта от изучаване на активните съставки на лечебните прескрипции. Той лекува не без успех с различни химически субстанции (живак, сяра и др.). Професионалните му опоненти го наричат «отровител» и започват гонения срещу него. На Парацелз принадлежи сентенцията «Dosis sola facit venenum» («Само дозата е, която прави отровата»). Той изказва също една изключително вярна прогноза «На химията е съдено да играе огромна роля в медицината».Парацелз обучава своите студенти при леглото на болния.

  • Английският лекар WWithering (1785) описва лечебния ефект на червения напръстник (Digitalis purpurea L.) при сърдечна недостатъчност, а през 1869 г. френският фармацевт Claude-Adolphe Nativelle създава от същото растение кардиотоничния препарат Digitaline Nativelle. По-късно Schmiedeberg (1875) изолира активната съставка на препарата – сърдечния гликозид дигитоксин.

  • През 1803 г. младият немски фармацевт FWSertuerner (1783–1841) изолира от сънотворния мак (Papaver somniferum L.) първия алкалоид, който Gay Lussac нарича морфин на името на бога на съня Morpheus.

  • През 1820 г. Pelletier и Caventou изолират от кората на хининовото дърво (Cinchona succirubra L.) алкалоида хинин, притежаващ антималриен, антипиретичен и известен утерокинетичен ефект.

  • През 1846 г. WMorton (1819–1886) за първи път прилага диетиловия етер за предизвикване на обща анестезия, а в следващите няколко години виртуозният руски хирург Н. И. Пирогов (1810–1881) допринася в много голяма степен за неговoто широко внедряване в хирургичната практика.

  • Унгарският акушер-гинеколог Игнац Земелвайс (1818–1865), наречен «сапсителят на майките», въвежда обеззаразяването на ръцете на лекарите с 2% воден разтвор на хлорна вар (Aqua chlorina) и допринася за рязко понижаване на смъртността от родилна треска в една от виенските болници. Английският хирург Джоузеф Листер (1827–1912) въвежда обеззаразяването на ръцете на хирурзите с разтвор на карболова кислина и оформя основните антисептични принципи в хирургичната практика.

  • Френският физолог Claude Bernard (1813–1878) въвежда експериментални методи във физиологията, патологията и терапията. Той открива съдодвигателната функция на симпатикуса.

  • През 1865 г. руският учен Пеликан установява кардиотоничното действие на растението Srtophanthus gratus, открито от английския лекар-мисионер Д. Ливингстон в долината на р. Замбези в Африка.

  • P. Ehrlich (1854–1915) изследва и внедрява първите ефективни антилуетични препарати – салварсан и неосалаварсан, представляващи органични съединения на живака. По този начин поставя основите на съременната противомикробна химиотерапия. Ерлих изказва идеята за рецепторния механизъм на лекарственото действие.

  • Felix Hoffmann получава на 10 август 1897 г. ацетилсалицилова киселина(Aspirin®) в химически чиста и стабилна форма (патент от 27.02.1900), а фармакологът на фирмата Bayer Heinrich Dreser (1898) описва нейния аналгетичен и антипиретичен ефект.


Нобелисти


Изключително важна роля за изясняване механизма на действие и приложение на лекарствата имат много научни проучвания, удостоени с Нобелова награда за физиология и медицина:

  • През 1904 г. знаменитият руски физиолог И. П. Павлов (1849–1936) е удостоен с Нобелова награда. Експерименталните методи, които той разработва и въвежда, са актуални и днес при изследвания в областта на физиологията и фармакологията на храносмилателната и нервната система.

  • През 1908 г. на Paul Ehrlich и Иля Мечников е присъдена Нобелова награда за техните изследвания в имунологията и химиотерапията.

  • През 1923 г. на Sir Frederick Grant Banting и John Macleod получават наградата за изолирането на панкреатичен хормон, наречен по-късно «инсулин».

  • През 1936 г. на Sir Henry Hallett Dale и Otto Loewi – за изследванията върху ацетилхолина като химически медиатор на нервните импулси.

  • През 1939 г. на Gerhard Domagk (1885–1964) – за откриване ефикасността на пронтозила при стрептококови инфекции, с което се поставя началото на сулфонамидната терапия.

  • През 1945 г. на Sir Alexander Fleming (1881–1955), Ernst B. Chain и Sir Howard W. Florey – за откриване и изследвания върху пеницилина.

  • През 1952 г. на Selman Abraham Waksman – за приноса му за откриване на стрептомицина и приложението му за лечение на туберкулоза.

  • През 1953 на Sir Hans Adolf Krebs и Fritz Lipmann – за изследванията върху цикъла на лимонената киселина като източник на енергия в живите организми.

  • През 1962 на James DWatson и Francis H.CCrick – за откриване структурата на ДНК.

  • През 1963 на Sir John Carew EcclesAlan Lloyd Hodgkin и Andrew FieldingHuxley е присъдена Нобелова награда за анализа на електрическите и химическите процеси в невроните.

  • През 1965 на Francois JacobAndre Lwoff и Jacques Monod – за тяхната концепция за информационната РНК.

  • През 1970 г. на Bernard Katz и Ulf von Euler – за изследванията върху нервно-мускулното предаване.

  • През 1971 г. на Earl WSutherland – за установяване синтеза на cAMP под влияние на аденилатциклазата като медиатор от втори ред в отговор на активиране на някои рецептори.

  • През 1982 г. на Sune KBergstromBengt ISamuelsson и John RVane – за изследванията върху простагландините.

  • През 1988 г. на Gertrude BElionGeorge HHitchings и James Black – за изследвания върху бета-адренергичните блокери и H-блокерите.



Народните лечители по нашите земи

  • Около XIII в. пр. Хр. огромна популярност придобива тракийският цар-жрецОрфей, основоположник на музиколечението по нашите земи в древността.

  • През V и началото на VI век на Балканския полуостров се заселват славяните. Техните методи на лечение включват използването и на редица лечебни растения – бреза, върба, бор, липа, шипка, глог, пелин, хрян, звъника и др. Славяните познават редица отровни, еметогенни и упойващи растения. По време на война те намазват върховете на стрелите си с чемерика, за повръщане използват бръщлян, а коноп и мак прилагат като упойващи средства.

  • През IX и X век голям принос за развитието на естествознанието и медицината в Първата българска държава имат Преславската и Охридската книжовни школи. Св. Климент Охридски (840–916) обучава в манастира «Св. Пантелеймон» около 3500 ученици. Тяхната здравна култура той повишава вболницата към манастира («от бога дарувана безплатна лечебница»). Св. Климент изнася лекции против излишествата(преяждането и пиянството), като по този начин се доближава до разбирането за здравословен начин на живот. Той изнася проповеди по въпросите наполовата хигиена, изгражда болници.

  • В началото на X век Св. Иван Рилски (876/880–946) лекува в Рилския манастир предимно душевни болести и страдания. През X–XI век медицината на богомилите продължава и развива традициите на медицината по българските земи. Нейните основни методи са психо- и билколечението, а най-изтъканатите ù представители са поп Богомил, поп Херемия, Василий Врач и др. По онова време у нас се пишат и разпространяват редица апокрифис медицинско съдържание. Много ценно богомилското съчинение е«Зелейник». То съдържа прескрипции от раститетлни дроги за лечение наочни и кожни заболявания, кръвотечения от носа, някои отравяния и др.

  • През първата половина на XIX век игуменът от Гложенския манастир Хаджи Евтимий организира амбулатория, аптека и стационар към манастира. Той лекува предимно с билки хронични сърдечни заболявания, ставен ревматзизъм, заболявания на белия дроб, стомаха и бъбреците.

  • Сред най-известните народни лечители по време на българското национално Възраждане е отец Матей Преображенски (1825–1875),съчетаващ методи и средства на народната, църковно-манастирската и научната медицина. Той лекува болни венци и зъби с билки, камфора и спирт. Умъртвява нерви на болните зъби с корен от кукуряк. При гастралгия прилага билката сама китка, а при екземи – цинквайс. Йеромонахът Неофит Калчев, работил известно време заедно с отец М. Преображенски, описва неговите лечебни методи и средства в книгата си «Народен домашен лекар». Тази книга е общ рецептурник на двамата народни лечители за лечение на заболявания на нервната система, кожата и сърцето, а също – и на т. нар. прилепчиви болести.

  • През двадесетте и тридесетте години на XX век изключително голяма известност придобива народният лечител Иван Раев (1876–1938). С извлек от лечебни растения (включващи и лудо биле)в бяло вино той успешно лекува т. нар. биволска болест (летаргичен енцефалит) и паркинсонизъм. Славата му бързо се разнася из цяла Европа. Той е поканен от италианската кралица Елена Савойска и с голям успех прилага своя метод в кралската болница в Рим, наречена по-късно на негово име. Ив. Раев е награден с «Орден на кралската корона» и получава диплом на доктор по медицина. Явлението Ив. Раев имаинтернационален характер, защото за първи път рационален опит отнародната медицина от една страна (България) се пренася в научната медицина на много държави. Неговият метод се прочува като «българското лечение» («cura bulgara»). По-късно проф. П. Николов и д-р Хр. Петров установяват, че антипаркинсоновият ефект на растителния извлек, получаван от Ив. Раев, се дължи на алкалоидите на лудото биле (Atropa belladonna) – атропин и скополамин.

  • През миналия век най-ярък представител на българската народна медицина еПетър Димков (1886–1882) от София. Освен с ирисодиагностиката, той е известен и със своя огромен опит в билколечението, отразен в неговия тритомник «Българска народна медицина» (1926), претърпял няколко издания. Този капитален труд днес се приема като народна фармакопея.


Исторически преглед на Катедрата по фармакология и токсикология при Медицински факултет на Медицински университет – София



Първата катедра по фармакология у нас има над 65-годишна история. В учебния план на новосъздадения през 1918 г. Медицински факултет към Софийския университет е включен курс «Фармакология и терапевтика» с преподаване през двата семестъра на четвърти курс. Тогава ръководител на Катедрата по фармакология и терапевтика е проф. д-р В. Алексиев, който е завършил медицина в Женева. Той написва и първите български учебници по тази дисциплина «Основи на фармакологията», «Ръководство по фармакология», «Фармакология», «Лекарственик с рецепти» (в съавторство с П. Николов), «Терапевтика на вътрешните болести» (в съавторство с проф. К. Чилов) и др.

Проф. д-р В. Алексиев поканва младия студент Петър Николов като демонстрант за упражненията по фармакология. След завършване на медицина през 1925 г. д-р П. Николов постъпва като асистент по фармакология при проф. В. Алексиев. Работи като фармаколог, но води и болнични легла. Получава специалност по сърдечни и белодробни заболявания. Той признава «Заедно с фармакологията най-много съм обичал работата с болните». С него се съветват и лекуват проф. Асен Златаров, проф. Киркович, проф. Ватев и др. По негово настояване проф. Асен Златаров заминава да се лекува във Виена, от където му пише предсмъртно писмо през 1935 г. «Благодаря за твоята доброта и братско лекарско чувство. Това е така рядко в наше време! И аз – за последен път вече, може би, се уверих, че само добрият човек може да бъде и добър лекар. На тебе желая успех: ти го заслужаваш и като лекар и като изследовател. Жалко, че у нас няма размах за тия, които имат какво да дадат... »”

През 1927–28 г. д-р П. Николов е на специализация при известните виенски фармаколози Пик и Молитор, а през 1937 г. – в университета в Рим. През 1935 г. частният доцент д-р Петър Николов чете встъпителната си лекция «Нашите народни средства», в която подчертава: «Трябва да припомним, че научната медицина се е развила от народната». Доц. П. Николов прави за първи път задълбочен анализ на голямото богатство на нашия народ, на наречената от него «народна фармакопея». През 1938 г. той е избран за за редовен доцент, през 1945 г. – за извънреден професор, когато става ръководител на новосъздадения първи самостоятелен Институт по фармакология (в последствие Катедра по фармакология), която ръководи до 1962 г. През 1946 г. е натоварен да организира като първи декан новосъздадения Медицински факултет в Пловдив. През 1958 г. е избран за член-кореспондент на БАН, а през 1962 г. – за завеждащ Секция по фармакология в БАН.


Чл. кор. проф. д-р Петър Николов (1894–1990) е първият български учен, работил в областта на експерименталната фармакология и токсикология. Тойпроучва лечебната активност на Digitalis lanataAdonis vernalisAtropabelladonaRosa damascena, Allium sativum, Helleborus odorus, Salix alba, Onopordum acanthium, Foeniculum officinale, Pimpinella anisum, Carum carvi, Galega officinalisСъздава Pulmochin® и други фитопрепарати. Известни са негови учебници и книги за лечебните растения, вкл. “Фитотерапия”, преведена на руски и немски език. Той създава първите у нас специалисти в областта на експерименталната фармакология и лекарствената токсикология,изгражда основите на няколко научни школи.


Проф. д-р Димитър Пасков (1914–1986) е най-достойният продължител на делото на проф. П. Николов. Като млад лекар той участва в двете фази на Отечествената война (1944–1945). После е научен сътрудник в БАН, а след това ръководи катедрата по фармакология при Медицински факултет – София (1962–1977 г.). След 1977 г. ръководи научно изследователска група в Химикофармацевтичния комбинат – София. Проф. Д. Пасков специализира в Ленинград под ръководството на световно известният руски фармаколог С. В. Аничков. Въвежда голям брой експериментални методи у нас, създава просперираща научна школа от бългрски фармаколози. Ръководи повече от 12 аспиранти, успешно защитили кандидатски дисератции. Тойобогатява страната ни с голям брой оригинални лекарства – Nivalin®(изолиран от вида Galanthus nivalis vargracilis от ст. н.с. Л. Бубева – Иванова, специалист по фитохимия), Dibazol®Pymadin®Tabex®,Nivalin P®INHA-17®Depreton®Verbascan®Aminton®Dimex® и др. Изследва лечебната активност на редица растителни видове: Verbascum nobile et pseudonobile, Reseda luteola, Erysimum repandum, Betula alba, Leonurus cardiaca, Cytisus laburnum, Scrophularia canina, Calendulla officinalis. С оригиналните си фармакологични изследвания върху галантамина (Nivalin®) проф. д-р Д. Пасковпрослави името на България сред фармаколозите и лекарите на Европа. Неговата монография «Нивалин» е преведена и издадена в Италия. Съвместно с проф. д-р Д. Пейчев разработва учебник по фармакология за студенти медици, претърпял няколко издания.


През следващите години ръководители на катедрата по фармакология са билипроф. Д. Желязков (усъвършенствал преподаването по обща фармакология), доц. д-р Г. Фурнаджиев (внедрил заедно със стоматолога проф. д-р М. Вутов препарата Furin M® за лечение на пародонтоза и хеморагични гингивити), проф. д-р Р. Овчаров (дългогодишен директор на Държавния институт за контрол на лекарствените средства, сега ИАЛ), проф. д-р П. Узунов (работил във Вашингтон; многократно цитиран в научната литература за оригинални фармакобиохимични научни приноси, свързани с изследвания върху аденилатциклазата, цикличния аденозинмонофосфат и фосфодиестеразата; председател на Медицинска академия от 1991 до 1993 г.), проф. д-р Ив. Крушков (работил в Катедрата 46 г., изследвал фармакологично Depreton®, Aminton® и други препарати; доказал спазмолитичния ефект на Аналгина върху изолиран рог от човешка матка; съавтор на много учебници и фармакотерапевтични ръководства; зам-председател по научно-изследователската дейност на Медицинска академия от 1991 до 1993 г.) и проф. д-р Н. Бояджиева (разработваща въпроси на апоптозата и ендокриниума). Временно и. д. ръкодител Катедра са били доц. д-р Ив. Ламбев и проф. д-р Кр. Якимова.


От Катедрата започва творческия си път акад. В. Петков (1916–2000), основател и ръководител на Катедрата по фармакология в ИСУЛ и дългогодишен директор на Института по физиология към БАН. Той е автор на оригинални монографии и ръководства (вкл. «Съвременна фитотерапия», преведена на руски език) и голям брой публикации върху експериментални фармакологични и физиологични изследвания, посветени на междумедиаторните взаимодействия и въпросите на паметта. Автор е и на първия учебник по фармакология за стоматолози. Акад. В. Петков изгради у нас мощна научна школа в областта на експерименталната фармакология и физиология.


Негови достойни ученици са проф. Д. Станева-Стойчева (основател на Катедрата по фармакология във Фармацевтичния факултет в столицата), доц. д-р Ив. Цонев, проф. д-р П. Манолов, доц. д-р Г. Нешев, проф.д-р В. Георгиев, чл. кор. проф. д-р Р. Радомиров (директор на Институт по невробиология, БАН), проф. д-р Л. Казаков (зам.-директор на същия институт), проф. д-р М. Лазарова (Институт по невробиология, БАН), проф. д-р В. В. Петков (Институт по невробиология, БАН), проф. д-р Д. Гетова (Катедра по фармакология, Медицински факултет – Пловдив), ст. н. с. д-р С. Тодоров (Институт по невробиология, БАН), доц д-р А. Бочева (Катедра по патофизиология, Медицински факултет, Медицински университет – София) и др.


Катедрата по фармакология е акредитирана за обучение и провеждане на изпита по начната специалност фармакология (вкл. фармакокинетика и химиотерапия). Всички колеги, придобили тази специалност, са положили Държавен изпит в същата Катедра. От Катедрата по фармаколгия при Медицинския факултет към ВМИ – София започват своята научна и преподавателска дейност много фармаколози – доц. д-р Н. Аврамов (развил направлението стоматологична фармакология), доц. д-р В. Тодоров (работил в областта на фармакологията на антихелминтните лекарства), доц. Бачев (създал няколко дентални препарата – полиминерол, фитодонт, зъбната паста «Поморин» и др.), доц. д-р Хр. Добрев, проф. д-р Д. Желязков (основател на катедрата по фармакология в гр. Варна, внедрил биохимични методи за изследване на биогенни амини в различни тъкани, развил преподаването по обща фармакология на съвременно ниво), проф. д-р Л. Далева (НИХФИ), проф. д-р М. Николова (НИХФИ), ст. н. с. К. Русинов (БАН), чл. кор. проф. Ц. Стойчев (1922–1996; БАН), доц. д-р Цв. Бояджиев (основател на катедрата по фармакология в гр. Плевен); проф. д-р В. Влахов (основател на катедрата по клинична фармакология в София); проф. д-р Вл. Мицов (изследвал 4-аминопиридина – Pymadin®), проф. д-р П. Статков, маг. фарм. д-р П. Нинова (ръководила фитохимична лаборатория към Катедрата), проф. д-р Д. Тодоров (развил проспериращо онкофармакологично направление у нас, ръководил Националния онкологичен център), доц. д-р В. Спасов (ръководил Катедрата по фармакология в Стара Загора), доц. д-р Ив. Ламбев (работил в областта на фармакологията на сърдечно-съдовата и отделителната система, развил Web-базираното обучение по фармакология), доц. д-р М. Марков (работил в областта на фармакологията на дихателната система), проф. д-р Н. Бакрачева (ръководила Катедрата по клинична фармакология в София, изследвала обстойно фармакологията и токсикологията на Аналгина), чл. кор. проф. д-р М. Власковска (разработваща механизмите на действие на аналгетици, наркоманогенни средства и НСПВЛ), проф. д-р Кр. Якимова (разработваща въпросите на терморегулацията), доц. д-р Сл. Сурчева (разработваща фармакологичното повлияване на болката), доц. д-р Д. Дренска (работила в областата на фармакологията на антиоксидантите), гл. ас. д-р К. Симеонова (проучваща влиянието на някои невропептиди и на азотния оксид върху сърдечно-съдовите функции, внедрила съвременни методи за изследване на хемодинамични показатели в опити с хронично инструментирани будни плъхове и методи за изследване на барорефлекса), гл. ас. д-р К. Маразова (изследвала антиулкусни лекарства), доц. д-р Р. Николов (работещ в областта на терморегулацията, въвел през 2010 г. преподаването по лекарствена токсикология), доц. д-р Цв. Маркова (работеща в областта на фармакотерапията на бронхиалната астма), доц. д-р Ж. Бочева, гл. ас. д-р П. Гатева, гл. ас. д-р Т. Дърленска, ас. д-р М. Варадинова, ас. д-р Е. Харитов, ас. д-р Г. Богданов и др. 
Използвана литература:
Иван Ламбев. В кн.: Фармакотерапевтичен справочник – VII основно преработено и допълнено издание. Под редакцията на доц. Ив. Ламбев. Медицинско издателство “АРСО”, София, 2010, 56–62 (актуализация: 2012)

linkedin.com

Нашата страница във Фейсбук

УНИЩОЖЕНИЕ НА ТУМОР -СХЕМА

УНИЩОЖЕНИЕ НА ТУМОР -СХЕМА
УНИЩОЖЕНИЕ НА ТУМОР -СХЕМА