Традиционната народна медицина е важен дял от духовната култура на българите, който включва познанията за различните заболявания и начините и способите за тяхното лечение.
Интересът към народната медицина датира още от средата на XIX в., когато се появяват и първите събирачи на материали по народна медицина. Значителен принос в изучаването й имат Ц. Гинчев, д-р Ст. Ватев, А. Явашов, М. и К- Телбизови, Ив. Урумов, Хр. Вакарелски, В. Маринов, Л. Радева (Радева, 1985, 76—88).
Българската народна медицина е наследник на много положителни градидии от медицината на траки, славяни и прабългари.
У траките имало култ към водата, те практикували психотерапия (Орфей лекувал с музика, песни и баяния) и билколечение. Прабългарите също вярвали в очистителната сила на водата. Данни за практикуваната от тях медицина има във въпросите на Борис I (Михаил) и отговорите на папа Николай I — например за използуването на червен камък (глина — Н. К.) за лечение, тъй като той съдържал желязо; за постенето; за това, какви животни трябва да се ядат, и т. н. Славяните познавали и използували много лечебни растения.
Народните знания и начините за лекуване се запазили и обогатили през следващите векове. Крупни народни лечители през средновековието в България били Климент Охридски и Йоан Екзарх (IX в., в Шестоднева на Й. Екзарх има раздел «Описание на човешкото тяло»), Иван Рилски (X в.), Боян Магът (третият син на Симеон, който лекувал чрез хипноза и билколечение), Василий Врач (XIII в.).
Появата на богомилските учения оказва влияние и върху народната медицина. Богомилското съчинение «Зелейник» е най-старият известен лекарственик. В друг богомилски сборник — «Разумник», са поместени естественонаучни и медицински знания и съвети към хората, как да се хранят, как да живеят и да се радват на добро здраве и дълголетие.
През следващите векове продължава практикуването на народната медицина. За това говорят запазените писмени лековници, наричани още лекарственици (Радева, 1985, 79—80). Традиционните начини на лечение са практикувани до 20-те години на XX в. Народните лечители най-често са наричани баячи, знахари, врачове, правилци и др. Знанията си те не предавали на случайни хора, защото вярвали, че по този начин се губи силата на лечението. Чрез тях са запазени за поколенията много рационални начини на лечение, а също така и знания за свойствата на диворастящите билки и тяхната употреба.
В народната практика има интерсни предания и вярвания, свързани с болестите. Считайки заразните епидемични болести за резултат от действието на свръхестествени сили, населението извършва определени действия (заоравапе на селища; хващане на нов, жив
213
огън и прекарване на стадото, което боледува, през него; провиране на болните през корените на вековни дървета; месене на питки, които се намазват с мед или петмез и се оставят за умилостивяване, и др. под.).
Много често болестите са персонифицирани. Така например шарката е стара, грозна жена, която никои не иска да разсърди и даже не споменават името й, а я наричат с хубави имена — «милата майчица», «сладка и медена» и пр. За да я умилостивят, месят питка, намазват я с мед и я оставят някъде, за да си «хапне и да си иде блага-медена» (Радева, 1985, 81).
В традиционната народна медицина има две практики на лечение на различните болести: рационална и ирационална.Използуването им се определя от вида на заболяването —дали болестта е предизвикана от свръхестествени сили, или се касае за настинка, травма от удар, падане и т.н. Често ирационалните практики се прилагат, след като рационалните са безрезултатни. При ирационалните се наблюдават моменти от хипноза и внушение, които нерядко довеждат до възстановяване на здравето.
Лечебната магия е заместител на безсилието и ограничеността на обществената практика през първобитната епоха. Магичните лекувания биват главно предметно-обредни и словесни, а значителна част от тях са смесени (Георгиев, 1980, 17 и сл.). При това магията може да бъде имитативна, контагиозна и смесена, а към словесните магии спадат баянията и молитвите.
При имитативното магично лекуване се извършват прости действия с обикновени достъпни предмети, ефектът от които се пренася мислено върху други — недостъпни физически (болестта) и дори мислено недостижими (нейната същност) обекти.
При контагиозните магични лекувания се цели съпречистяване на обекта (болния човек) с видимите и доказани свойства на достъпен обект. Така при уплаха на дете майката допира три пъти разперените пръсти на дясната ръка до гърдите на детето и до земята с думите «земня да се уплаши, ти да не се уплашиш» (СбНУ, VI, 117). Така се извършва своеобразна «размяна» на болестта с неспособността на земята да се уплаши (Георгиев, 1980, 8). Тук спадат и контагиозните магии по механизъм — например носенето на амулети.
Към смесените (имитативно-контагиозни) лечебни практики се отнася лекуването на уроки. Сред българите е съществувало вярването, че злите помисли или погледи на завистливи хора довеждали до урочасване ка хора и животни. Затова против уроки зашивали на шапчицата на малко бебе златна паричка, украсявали конската амуниция със синци и лъскави токички или окачвали червен пискюл, за да отвлекат вниманието на «лошите очи», на «лошия поглед», да прогонят злите помисли. Ако въпреки това обектът бъде урочасан, водели го на баячка да му бае, да му врачува.
Баячките извършват определени действия, които са придруже-
214
ни с определен текст. Те говорят тихо, почти неразбираемо с нисък, монотонен глас.
Против уроки се практикува освен произнасянето на неразбираеми заклинания и измиването на лицето и ръцете на болния с мълчана вода, в която е пуснат «жив въглен» от огнището (Радева, 1980, 483). В тези случаи се съчетава магическата сила на водата с тази на огъня.
В магичната лечебна практика е налице използуването и на различни растения (с имена на еднакви или от същия корен с тези на болестите, за да се лекува по принципа подобно с подобно). Тук се разчита на съпричастието на растенията и тайните сили, призовани да повлияят на болестта.
Редица билки имат универсално лечебно предназначение. Така Д. Маринов сочи като най-употребявани в магичните практики билките: омайниче, любиче, деленка, перуника, комунига, чемерика, тинтява, вратика, пелин, кукуряк, великденче, гергевка, еньовка, росен и др. (СбНУ, 28, 574). Често пъти е използуван и шипковият храст като храст на самовилите, притежаващи силата да разболяват и да лекуват (СбНУ, 13, 135).
Нашият народ познава интересни практики за узнаване причинителя на уплахата или болестта и тяхното прогонване. Широко разпространено е лекуване за страх чрез леене на куршум и чрез т. нар. весене (Янакиева, 3). Болния завързват за краката с въже и го превързват с главата надолу. След това го омитат с метлата и бухат с тупалката, като същевременно изричат думите:
Слез, страх, от сърце,
ела, сърце, на място,
страх да иде по горите,
по водите,
дето птиче не пее,
дето куче не лае,
дето човек не ходи.
(Янакиева, 3)
Наред с ирационалните практики българските народни лечители познавали и използували и много рационални начини и способи за лечение на различни заболявания: чрез билколечение. чрез масажи и разтривки с различни смеси (олио, оцет и чер пипер; заешка мас и др.), ползуването на т. нар. «жежки извори» (минерални извори) или «аязма» (извори, чиято вода се смята за лековита), ваксинирането на здрави хора и животни с ваксина, взета от болни хора или животни.
За много нервни заболявания съществуват рационални начини на лечение: пръскане с вода, в която са топени определени билки, кръвопускане. Последното става най-често с помощта на пиявици, които залепват на врата на болния, или чрез рязане с бръснач на гърба на болния.
Особено често прилагано в цялата българска етническа терито-
215
рия е билколечението. При проследяване начините за лечение на редица заболявания се установява, че народните лечители са имали солидни познания по ботаника. Разпространено е схващането, че «за всяка болка има и билка».
Според народните вярвания билките се берат в определени дни — най-често Гергьовден и Еньовден, — когато имат най-голяма лечебна сила. Лечебността на билките се пази в тайна от народните лечители и знанията за билките и лечението на отделните заболявания се предават на син или дъщеря, а понякога направо на внук или внучка и по този начин стават родова тайна.
Натъртено място се третира чрез налагане със счукан кромид. При посиняване на цялото тяло от натъртване се практикува завиването на пострадалия с още топла кожа от заклан овен (Радева, 1985, 85). При счупване или изкълчване се търси помощ от т. нар. чакръкчии, правилци, правачи, които наместват изкълчените или счупените крайници, като ги обездвижват за определено време със специално направени дъсчици, или длабки. Някъде се прави т. нар. якия от яйчен белтък, настърган сапун и силна ракия. Тази смес се бърка върху огън, докато се получи еднородна маса, след което я намазват върху платно, с което завързват след наместването счупения крайник. След изстиването якията се втвърдява и не позволява никакво движение (Радева, 1985, 85).
В българската народна медицина като цяло преобладават рационалните методи на лечение на редица заболявания. Някои от народните лекарствени средства, известни и прилагани от някогашните народни лечители, след съответното експериментално и клинично изпробване са внедрени в съвременната българска фармацевтична промишленост, като например благия мехлем, капки за нос със съставка кромид лук и пр. (Радева, 1985, 88).
Николай Колев
=======================
